Поставяйки под съмнение собствените си презумпции, както и тези на всеки друг, съвсем не твърдя, че няма такова нещо като абсолютна истина. Освен ако логическото ни мислене е съвсем затворен кръг, отвъд който няма нищо друго, съществуването на една абсолютна действителност е без съмнение. А истината е чисто и просто тази действителност. (още…)
Благовествам със смиреното съзнание, че е възможно изцяло или отчасти да съм се заблудил. Същевременно имам разумни основания да вярвам на Бога, както и притежавам своя досегашен опит, който ме кара да се облягам на досегашните си представи за света и Бога. Поради това естествено споделям причините си за тази вяра с инакомислещи познати и приятели, като съответно приемам за даденост, че и те ще споделят своя опит и основания за доверието в своя обект на вяра. (още…)
Благовествам, защото имам личен опит и разумни основания. Това не гарантира, че вестта ми е 100% истинна, но вероятността да е такава е не по-малка отколкото на всеки друг. А след като никой от нас не разполага с поглед отгоре, така че да може да каже кой е прав и кой е крив (и до каква точно степен), тогава е съвсем уместно да споделям опита си с околните. (още…)
Ако вярата включва съмнения и отвореност за промяна, има ли място изобщо за благовестване? Не стигнах ли до пълно релативизиране на вярата, при което всички са прави, а истината изчезва? (още…)
Силната вяра зависи от познанията и опита. Колкото по-добре познавам обекта, на който се облягам, толкова по-вероятно е да му се доверя дори когато изходът не е сигурен. Всъщност, силата на вярата се изпитва именно тогава, когато обстоятелствата изглежда не са на моя страна. (още…)
Това че съм вярващ не означава, че съм фанатик. Щях да бъда такъв, ако се стремях да застраховам вярата си от промени. (още…)
Всеки човек вярва. Понеже никой не знае всичко, което знае, с абсолютна сигурност. Хората сме по необходимост вярващи.
В този факт сам по себе си няма нищо лековерно или наивно. Мъдрият човек преценява внимателно на кого и за какво се доверява, и на какво се обляга. Тъй като липсва абсолютна сигурност в познанието ми, облягането ми е потенциално винаги отворено за промени. Единственият начин да се застраховам срещу промени е да не се облягам въобще. А това означава да престана да живея.
Проблем за вярата не са съмненията, а отказът от облягане. Такъв отказ най-често е продиктуван от страх. Страх да не се окаже, че онзи или онова, на който или което се облягам, няма да ме издържат. Именно рискът обаче води до по-голяма увереност. Увереността идва с опита. Разумен, критичен, предпазлив, но все пак опит.
Не е необходимо на всяка цена да скачам в тъмното, но до никъде няма да стигна, ако не смея да направя крачка напред без да съм абсолютно сигурен какво точно ме очаква. Именно балансът между безразсъдното доверяване на всеки срещнат и плашливото въздържане от всякакви рискове е белег на зрялостта.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.
Вярата е облягане, а не знание. Упование, а не сигурност. Не знам дали Богът въобще съществува и не съм напълно сигурен, че Иисус Христос е такъв, какъвто го представят евангелията и писанията в Новия Завет, но целият ми живот се гради на заключението, че Богът е създател на всичко, а Христос е обещаният Цар и Спасител. (още…)