Всеки човек вярва. Понеже никой не знае всичко, което знае, с абсолютна сигурност. Хората сме по необходимост вярващи.
В този факт сам по себе си няма нищо лековерно или наивно. Мъдрият човек преценява внимателно на кого и за какво се доверява, и на какво се обляга. Тъй като липсва абсолютна сигурност в познанието ми, облягането ми е потенциално винаги отворено за промени. Единственият начин да се застраховам срещу промени е да не се облягам въобще. А това означава да престана да живея.
Проблем за вярата не са съмненията, а отказът от облягане. Такъв отказ най-често е продиктуван от страх. Страх да не се окаже, че онзи или онова, на който или което се облягам, няма да ме издържат. Именно рискът обаче води до по-голяма увереност. Увереността идва с опита. Разумен, критичен, предпазлив, но все пак опит.
Не е необходимо на всяка цена да скачам в тъмното, но до никъде няма да стигна, ако не смея да направя крачка напред без да съм абсолютно сигурен какво точно ме очаква. Именно балансът между безразсъдното доверяване на всеки срещнат и плашливото въздържане от всякакви рискове е белег на зрялостта.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.