Библията характеризира Бога като ревнив. Макар в случая да не подлагам характеристиката под съмнение, тя носи голям потенциал за обърквания. Ревнивостта на Бога не е като ревнивостта на мъж или жена, които от една страна нямат доверие на своя партньор, а от друга изпитват болезнена необходимост от неотклонно внимание, за да се чувстват обичани, нужни, ценни. Богът няма нужда от внимание, нито пък се бори с чувство за малоценност.
Като дете ме учеха, че не трябва да мисля за това какво получавам от църквата, а за това какво ѝ давам. Междувременно представата ми за църквата се фокусираше върху сградата и организацията. И всичко звучеше много благородно. В края на краищата църквата беше мястото, където служим на Бога, а не на себе си.
Мнозина от нас рано или късно се изправяме пред необходимостта да изберем нова църква. Било защото в досегашната вече не се чувстваме у дома си или пък защото сме сменили местожителството си. А може да не се чувстваме на мястото си както поради личностни конфликти, така и поради смяна на „атмосферата“ в църквата или сблъсък на идеи, и/или възгледи.
Имаше време когато мислех, че най-трудно се живее за Бога в почивните дни. Защото тогава не работя, нямам твърдо установен график, и съм склонен да търся най-вече забавления. А не може да се покланяш на Бога докато ти е забавно и отморяваш, нали така?
Тъй като Богът общува непосредствено с онези, които имат желание за това, църковните сгради са не по-свещени от всяка друга сграда. Те са инструмент, а не обект на поклонение.
Един от най-хубавите аспекти на коледните празници е обединяването ни около желанието да бъдем щедри. Какво по-хубаво от това да зарадваш някого, който не го очаква? Каква по-голяма радост от това да предизвикаш щастлива усмивка на лицето на дете, лишено от родителска грижа, или пък на майка, която е изоставена да отглежда децата си сама, или на възрастна жена, която е останала без близки и подкрепа? Най-хубавите снимки из социалните мрежи тези дни не са онези с отрупаните трапези и оградените с подаръци елхи, а документиралите прояви на щедрост и загриженост за по-нуждаещите се.
Евреинът Иисус Христос се ражда в конкретна историческа епоха, в определена географска територия, в рамките на особено политическо и държавно устройство, заобиколен от особени религиозни представи и културни традиции, и потопен в конкретна езикова среда. Можем да го възприемаме като символ на добротата или щедростта само ако игнорираме цялата тази конкретика.
Христос не е такъв комплексар, че да изпада в бяс при вида на всеки човек, който пет пари не дава за неговия рожден ден. Нито е така неуверен, че да се нуждае от непрестанното внимание на всеки, за да се чувства значим. А още по-малко се дразни на това, че някой не празнува рождението му „както трябва“. (В действителност, никой от нас не празнува Рождеството достатъчно подобаващо…)