Благовествам, защото имам личен опит и разумни основания. Това не гарантира, че вестта ми е 100% истинна, но вероятността да е такава е не по-малка отколкото на всеки друг. А след като никой от нас не разполага с поглед отгоре, така че да може да каже кой е прав и кой е крив (и до каква точно степен), тогава е съвсем уместно да споделям опита си с околните.
Нещо повече, ако опитът ми е значим и имам разумни основания да вярвам в когото и в каквото съм повярвал, тогава е съвсем естествено да убеждавам и други да се облегнат на същия обект на вяра. В действителност би било странно, ако не го правя. Та какво по-естествено има от това да препоръчвам онзи или онова, които мен лично са ме удовлетворили? “Благовестването” е естествена част от живота ми като част от обществото. Както е естествено и нормално всеки човек да вярва, така е естествено и нормално всеки човек да “благовества”.
Разликата между “благовестването” като естествена форма на общуване и манипулативното “навиване на латерна” или “промиване на мозъци” е, че при нормалното общуване споделянето е двупосочно. Аз споделям доводи в полза на моя обект на вяра, докато ти споделяш доводи в полза на твоя. И не само споделяме, но и се слушаме с разбиране. Т.е. в самия ход на благовестването събеседниците ми имат възможността да ме убедят, че се заблуждавам. Всичко по-малко от това не заслужава да се нарече общуване.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.