Сериалите са съвременните романи

Сериалите са съвременните романи

Нещо очевидно, което обаче аз проумях едва когато преди няколко месеца за втори път се заех да изгледам всички сезони на “Всички обичат Реймънд”. Американците, а покрай тях и всички останали, в някои случаи по забележителен начин използват ситуационните комедии, както и сериалите въобще, за да възпитават зрителите. Сериалът за Реймънд, например, трябва да е задължителен за всяка двойка, която обмисля брак, както и за родителите, и най-близките роднини и приятели на двамата млади. Може да не спести напълно обръщането към психотерапевт, но със сигурност ще помогне да се стигне до съществените въпроси по-бързо.

Така че, ако някой буден българин наистина има на сърце да подбужда съвременниците си към добро, трудно би намерил по-подходящо призвание от това да стане сценарист на сериали. Защото сериалите днес са онова, което са били сериализираните романи по времето на Дикенс – мощен инструмент за промяна на обществените нагласи.

Тази публикация е част от рубриката Като стана дума…, в която публикувам свои коментари по актуални въпроси. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.

Видео промо на книга

Видео промо на книга

Това не е леко четиво за приспиване, но ако обичате да си задавате въпроси и вече сте наясно, че преосмислянето на българската история е абсолютно задължително, за да може повече българи да се обединим около адекватни цели и добра визия за развитие, тогава ще намерите, че Философия на новата българска история от Златко Енев е добре написана, и се отплаща за инвестираното време.

Тази публикация е част от рубриката Бележник, в която публикувам кратки бележки на всякакви теми. Тези публикации са препратки към интересни материали, недовършени разсъждения или спонтанни впечатления. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.

Пристигна книгата “Философия на новата българска история” от Златко Енев

Пристигна книгата “Философия на новата българска история” от Златко Енев

"Философия на новата българска история" от Златко Енев - предна корица
"Философия на новата българска история" от Златко Енев - предна корица

Книгата “Философия на новата българска история” пристигна и вече започнах да я чета. Много обичам когато ми разбъркват гледната точка (т.е. философския подход), а Златко Енев е освежаващо самокритичен и с открояващо се прецизен изказ. С две думи, имам високи очаквания.

(още…)

Моите изводи след изборите

Моите изводи след изборите

Сега когато резултатите са вече ясни, ето какви изводи си правя аз.

Първо, резултатите не са такива каквито бих искал. С оглед на избирателната активност, която последователно се наблюдава в Германия, Франция, и Холандия, бих искал поне над 65% от имащите право на глас да упражняват това право. Не за да “сме и ние като тях”, а защото това е базово условие за една зряла демокрация. Наясно съм, че в настоящото си състояние избирателните списъци далеч не отразяват реалния брой на имащите право да гласуват български граждани, но при положение, че ситуацията в страната е всичко друго, но не и “всичко си работи както трябва”, фактът, че са гласували по-малко от 50% показва, че все още има значителна част от българите, които не си дават сметка, че от участието им има значение. А една от характеристиките, които отличава осъзнатия гражданин на демократична европейска страна от онзи, който все още не се е отърсил от нагласите си на поданик на автократичен или тоталитарен режим, е именно рефлексът, че каквито и независещи от мен фактори да влияят на политиката в една страна, правото ми да упражня своя избор е важен инструмент за влияние.

Второ, в настоящата ситуация бих искал да видя по-голяма подкрепа за ПП-ДБ. Не защото напълно ме представляват във всяко едно отношение (нямам очакване когато и да било да има партия, която 100% да съвпада с моите ценности и позиции), нито защото са безукорни (от самото си създаване включваха в редиците си хора, които ме отвращаваха), а понеже в най-голяма степен отстояват най-важните в момента за мен приоритети, и натрупаха опит, както и доказаха способността си да правят компромиси, за да постигнат най-важните си/ни цели. Но за това вече писах в предната си публикация.

На факта, че има немалък брой хора, които са едновременно прозападно ориентирани, но подкрепят други партии или въобще не гласуват, гледам отново като признак на политическа незрялост. Иска ми се обаче да обясня какво имам предвид под “незрялост”. Например, смятам, че е напълно приемливо някой да гласува за Прогресивна България, защото не вярва, че Радев действително е про-руски проект. Смятам, че такъв човек се заблуждава и бих спорил ожесточено с доводи, но позицията му/ѝ е разумна (почива на логически издържани съждения), така че не бих я/го критикувал за незрялост, защото имам всички основания да очаквам, че ако с времето се убедят, че доводите им почиват на погрешна преценка за фактите, тогава ще променят и становището си. Не такъв е случая с хората, които гласуваха за “Синя България” или “Антикорупционен блок” с аргумента, че са сигурни, че последните никога няма да влязат в “сглобка” с Радев или ГЕРБ. Причината да намирам такива разсъждения за незрели е, че те се опровергават от фактите. Поради естеството на българската избирателна система, гласовете за партиите, които не влизат в народното събрание се разпределят пропорционално измежду онези, които влизат. Така че наказващите ПП-ДБ заради “сглобката” в крайна сметка подкрепиха в най-голяма степен именно партията на Радев, а след това ГЕРБ и ПП-ДБ. Когато действията ми имат тъкмо ефекта, който ожесточено твърдя, че искам да избегна, тогава очевидно не съм проумял още как функционира света, т.е. действам детински.

Има и още нещо, което намирам за детинско. За да може една партия да постига своите цели, тя трябва да има мнозинство. Но при нормални обстоятелства, за да спечели мнозинство, една партия се нуждае от опит, също както и политиците от нея трябва да бъдат разпознаваеми като опитни и убедителни. Т.е. нормалният път за развитие на една партия е от съвсем малко начало към постепенно доказване и увеличаване на подкрепата. От това естествено следва, че преди да е постигнала широка подкрепа и значително мнозинство, партията трябва да се обляга на повече или по-малко временни партньорства с други партии, за да извоюва решения, които не би могла да постигне сама. Т.е. условието ПП-ДБ да не влизат в сглобки, обаче едновременно с това да успяват да прокарат поне част от политиките си, е абсурдно. Единственото, което оправдава донякъде тази проява на наивитет у много от нас, българските избиратели, е че от 1989 г. досега изборите почти без изключение са все “кризисни”. Все трябва да се спасим от някакво огромно зло, а в такава ситуация никой няма време да чака да гласува за доказали се партии и политици. Гласува се на доверие и за най-малкото предполагаемо зло или пък за поредния “месия”. Само че, както повтаря честичко напоследък Манол Пейков, “политиката е маратон”, а не дуел. Залозите са с дългосрочни последствия и затова се налага избирателят да мисли в перспектива.

Не гледам от високо на онези избиратели, които според мен действат детински. И аз доскоро разсъждавах така, а сигурно без да си давам сметка и все още в някои отношения го правя. Но ако искам България да заприличва повече на страната, в която аз искам да живея, и за която са мечтали Васил Левски и Христо Ботев, тогава нямам избор и трябва да убеждавам все повече българи да “узреят” за демократичните реалности.

Трето, от предишните избори насам ПП-ДБ сега добавиха още няколко десетки хиляди поддръжници. Малко над 400 000 българи все пак са гласували за тях, независимо, че в моя кръг на социалните мрежи преобладаващото мнозинство ги плюеха и изразяваха отвращение от тях. Това е едно ядро, което ако успее да се задържи заедно, може да работи за убеждаването на по-широкия кръг от прозападни избиратели, които ако не станат дългосрочни поддръжници, поне да си дадат сметка, че никой друг не отстоява ценностите и целите им по-добре. ПП-ДБ в момента има народни представители с опит и умения, а показва и способност да подготвя и мобилизира други по-млади такива. Бих искал да видя една работеща школа за млади политици, която да подготвя нови лица за “маратона”. Бих искал също да видя много повече усилия по разбиране на нуждите и интересите на прозападно настроените хора в малките градчета и села, както и сред малцинствата.

Четвърто, изненадан съм от размера на поддръжката за Прогресивна България, но не и от факта, че са на първо място. Честно казано, очаквах, че избирателната активност няма да се увеличи почти никак, а че ПБ ще спечели около 30% от гласовете. Очевидно, че съм подценил ролята на много фактори като протестите през декември, вдигането на цените от януари насам, както и способността на “месианския” блян все още да мобилизира поддръжка. Други вече анализираха много по-добре от мен факторите и причините за резултатите от изборите, и в края на публикацията си ще изредя препратки към най-стойностните анализи и коментари, които прочетох досега.

На последно място, в най-общ план резултатите от изборите не са изненадващи. Без да навлизам в подробности защо е така, демокрацията зависи от зрелостта на гражданите, т.е. имаме нужда от повече време. Родените и живяли преди 1989 г. не е имало откъде да се научат да живеят в демокрация. Нито пък да научат адекватно децата си. А отгоре на всичко са имали нереалистичните очаквания, че без да си променят нагласата, и без да наложат на политиците си своята воля, някой даром ще им създаде идеален демократичен режим. През номеври 1989 г. малцина са си давали сметка, че тепърва трябва да се научим на живот в една непривична за нас среда, която няма да дойде автоматично, а ще трябва сами да изградим. Има и много външни фактори, които са оказали влияние, но тази динамика обяснява защо сякаш тъпчем на едно място. Първо защото упорстваме да си представяме “оправянето” като еднократен акт, след който вече няма нужда да се интересуваме от политика. И второ, защото очакваме, че целият народ ще мине през този процес автоматично и за отрицателно време. А не си даваме сметка, че не тръгнахме от равен старт с унгарците, поляците и т.н. Като се вземе предвид целия комплекс от фактори и обстоятелства (без да претендирам, че мога да обхвана целия), случващото се в България не бива да ни изненадва. А това, че повечето от нас “демократите” се изненадваме на всеки избори, показва, че самите ние още сме в плен на нереалистична представа за положението, както и очаквания за близкото бъдеще.

В следващата си публикация ще се опитам да обясня как аз си обяснявам най-агресивните реакции срещу ПП-ДБ от хора, чийто интерес в действителност би трябвало да се припокрива с този на коалицията, както и какви стъпки очертавам пред себе си, ако искам въпросните да “проумеят”.

Изображение: “Бай Ганьо и компания се образоват по вътрешнополитически и геополитически въпроси”, изработено с помощта на Gemini AI.


Анализи, които препоръчвам да прочетете:

– Слава Янакиева за проекта Радев
– Слава Янакиева за медиите и конспирациите
– Александър Стоянов за това защо младите избраха Радев
– Поредицата от кратки коментари, които Николай Слатински публикува на стената си през последните два дни
– Полина Паунова за изводите от изборите
– Мария Спирова за липсата на новини
– Мария Спирова за пилотът в самолета
– Радан Кънев и изводите му от изборите

Тази публикация е част от рубриката Като стана дума…, в която публикувам свои коментари по актуални въпроси. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.

Този път не е нужно да избираме с омерзение

Този път не е нужно да избираме с омерзение

Изборът последните години никак не е труден. А специално на тези избори пък съвсем.

Има няколко много елементарни ориентира, по които човек лесно може да се ориентира за кого си струва да даде гласа си:

  1. Когато открито корумпирани и доказали се вредни политически сили (ГЕРБ, ДПС, ИТН и Радев) дружно плюят една партия, докато същевременно не казват нищо срещу откровено вредни други сили (“Възраждане”, “Величие”), тя със сигурност заслужава подкрепа, защото явно единствена им бърка в плановете. Ако някой не е убеден в корумпираността на първите или вредността на вторите, тогава никакъв ориентир не върши работа.
  2. Когато доказали се като кадърни, интелигентни и почтени личности подкрепят, макар и критично, една партия, то по-вероятно е да са прави, отколкото те да грешат, а доказалите се като корумпирани, неможещи и прости други известни личности да са прави. ППДБ се подкрепя, макар и критично, от хора като Николай Слатински, Евгени Кънев, Александър Кьосев, Калин и Слава Янакиеви, Теодор Ушев, Искра Ангелова и още стотици/хиляди българи за пример (извинявам се на познатите си сред тях, които не съм споменал поименно). Ако на някого тези имена нищо не му говорят, не е случайно, че разсъждава първосигнално. В крайна сметка, началото на помъдряването е да си даде човек ясна сметка до каква степен е прост и да започне да полага старания да се ограмоти.

От декември насам разсъждавам постоянно над това защо толкова много от познатите ми са убедени и разпалено защитават откровени неистини, а същевременно не успяват да съберат две с две. Надявам се утре да успея да напиша малко за изводите, които започват да се открояват. Отговорът не е, че всички са глупави. Засега ще кажа само, че все още значителна част от българския народ сме толкова прости, че не си даваме сметка за това.

Не случайно преди няколко години започнах да пиша в свои публикации във Facebook, че смятам и себе си в много отношения за прост. И постоянно се убеждавам в това. Голяма част от мислещите се за интелигентни и модерни българи си нямаме представа колко сме зле. Опитвам се – доста неуспешно – да си напомням това постоянно, защото шансът да пораснем като народ е като си помагаме взаимно, а не като се обвиняваме взаимно, че другите са виновни за това, че още не сме пораснали.

Но да се върна на лесния избор. Колкото и основателно да има за какво да се критикуват ППДБ, факт е, че се опитват да наберат подкрепа от хора, които не могат да ги разберат, защото си мислят, че разбират как трябва да се прави политика, а в действителност нито имат опит, нито достатъчно наблюдения, нито широка обща култура, пък да не говорим за специализирани познания по въпроса. С най-добри чувства към въпросните критици на ППДБ, между които в много отношения и често съм и аз.

При всичките им кривини, ППДБ вече трупат политически опит и могат да се похвалят с постигнати цели. Човек би предположил, че това трябва да е достатъчно, че да убеди много повече хора, които сякаш споделят тези цели, да ги подкрепят. Но не. За едни са твърде слаби. За други твърде високомерни. За трети са твърде неопитни. Четвърти са сигурни, че играят в комбина с “лошите”. Но никой от въпросните критици не съм чул да отговаря как може една нова политическа сила да натрупа опит без да прави грешки.

Когато избирам, вече не търся кандидат като мен. Ако някой е много умен, преуспял в професията си, и не търси лична изгода под формата на власт, влияние или известност, тогава за какво ще се занимава с политика? Важно за мен е онзи, когото ще избера да ме представлява в парламента и управлението на страната, да бъде умен, кадърен, способен да се договаря така, че да получава подкрепа за позициите си, и убеден в това, че дългосрочният му интерес се припокрива с това избирателите му да са доволни от онова, което постига. Такъв човек дори да поставя собствения си интерес на първо място (че кой от нас не го прави?), ще го прави в определени разумни граници. Именно на тази способност да разпознава и залага на разумните граници се доверявам повече отколкото на претенциите за необичайна нравственост.

Политиката е игра на компромиси, в която разумните компромиси най-често произвеждат по-значими и добри резултати от моралната безкомпромисност. Друг въпрос, че е чиста утопия убеждението, че с морална безкомпромисност някой политик може да се издигне до положение на реално политическо влияние. Безкомпромисни светии има само в манастирските обители и отшелническите пустини.

ППДБ имат повече опит, извършили са повече грешки, но и са спечелили повече победи от която и да било от партиите, които не са ГЕРБ, ДПС или БСП. Сега са много по-подготвени да спечелят повече отколкото преди 2-3 години.

Обвиняват ги и не им вярват, заради “сглобката”. В действителност обаче, сглобката е онова, което отличава ППДБ от всички други партии като най-съвременната и по европейски модел партия. В повечето развити демокрации няма друг начин да се управлява освен чрез “сглобка”.

Обвиняват ги и не им вярват, заради Терзиев. Но дори за моя изненада кметът на София до този момент се доказва като най-доброто управление на София от 1989 г. досега. Прави много грешки, но хем има добри резултати, хем сменя процеси, които ще дават добри резултати още години напред. И това, при положение, че изгуби подкрепата дори и на част от онези, които влязоха в общинския съвет в неговия лагер. Т.е. успява да постига добри резултати и промяна в положителна посока, макар че няма мнозинство, а огромна съпротива срещу себе си.

Напълно съгласен съм, че ППДБ допускат много грешки в комуникацията, но няма и как да е иначе. Никой не се е справял по-добре от тях досега, а те проправят път и се учат в движение. Т.е. хем няма от кого да се научат, хем ги критикуваме, че не са вече научени. Със същия успех може да критикуваме пеленачето, че не се е родило с умения да говори.

И последно, хора като Стефан Попов вече обясниха защо не е най-разумното решение да се гласува за партии, които има силна вероятност да не попаднат в парламента. Ако пък някой още смята, че е по-разумно въобще да не гласува, обитаваме различни планети.

Знам, че няма да убедя онези, които са дезинформирани, и на които безпрецедентното количество пропаганда през медии и социални мрежи така задейства всички емоционални “спусъци”, че никакво количество факти или аргументи не може да им повлияе. Засега. Но тези дни ще отминат. Емоциите ще послегнат. Фактите ще станат неопровержими. И тогава е добре да има достатъчно близо до всеки глас на разум, който да посочи към ориентирите, които никога не са били далеч.

Защото съм убеден, че цялата тази пропагандна машина е впрегната именно, защото все повече българи порастват, разширяват кръгозора си, натрупват опит и помъдряват. Слънцето е изгряло и не може да бъде скрито за дълго. Корумпираните просто се опитват да изцедят колкото е възможно преди вратата да се затръшне зад тях.

Пред всеки от нас стои изборът дали да им помогнем, или да ги изритаме по-бързо…

Тази публикация е част от рубриката Като стана дума…, в която публикувам свои коментари по актуални въпроси. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.

Впечатления от големия дебат

Впечатления от големия дебат

Гледах само отделни минути от “дебата на Цънцарова”. Очебийната разлика с големите американски дебати – Цънцарова няма тежестта и авторитета на големите американски новинари. Единствено може да прекъсва, но зависимостта на журналистите в България е толкова голяма, че на този фон и способността да прекъсваш те отличава. Да им дава Господ здраве и на нея, и на журналистите около нея, както и на Генка, Миролюба и всички останали, които показаха, че само извън големите телевизии може да се излезе из досегашното блато! След години на техните рамена ще застанат следващото поколение от големи авторитетни журналисти с опит и обноски.

Не съм очаквал, че Дончева от БСП може да звучи с повече опит и разумно от повечето други участници. БСП е изпята песен, но младите политици има какво да научат от тази стара школа.

ГЕРБ са хитри, умни и безскрупулни. И това на голяма маса българи се харесва, защото умеят да “затапват”. Разбира се, че лъжат най-безсрамно. Но част от българите вярват в тези лъжи, защото им пасват на светогледа и манталитета. А на други им е все едно – те избират ГЕРБ заради интереса си и способността на ГЕРБ да го задоволи краткосрочно. Пък след това и потоп… Колкото и да не ми се иска, в следващите няколко години поне всякакви положителни промени в политическия живот ще изискват някакви компромиси с ГЕРБ.

Демерджиев “маже” като Радев и избягва да отговори, но това на една част от българите също се харесва, защото привиждат в това тежестта да не се въвличаш в дребнави заяждания. (На това се отговаря не с още обвинения, които на изкушените им звучат като дребнави нападки, а с точни и сбити реплики, които показват противоречието зад привидната “тежест”. Но за съжаление нямаше опоненти, които да репликират по този начин.)

Божанов е свестен, но неспособен да се ориентира бързо и да отговори адекватно на затапващите обвинения и лъжи. Сякаш най-големият проблем на ППДБ е, че сами са убедени, че повечето им потенциални избиратели не са в състояние да разберат разумността на ходове като “сглобката”. И затова не могат да си позволят да кажат единственото, което трябва: “Да, влязохме в сглобката съвсем съзнателно, защото само така имаше шанс да се придвижим напред. И ако сме поставени в сходна ситуация, ще го направим пак. Плащаме за това със загуба на много избиратели, но благодарение на тези компромиси България не е там където беше преди 3-4 години, а си позволяваме да мечтаем да свършим с досегашната крадлива върхушка както се случва в Унгария. Ние сме онези, които се подлагаме на заплюванията и неразбирането от собствения си лагер, за да свършим мръсната работа, която всички други преди нас избягваха.”

С две думи, няма как да надскочим нивото си. И журналистите, и формата на дебата, и културата на участниците са на нивото, на което сме в мнозинството си. Но колкото повече се опитваме дори с малки стъпки да се придвижим напред, толкова по-скоро ще позволим на малцината, които отдавна вече са дръпнали напред, да заемат подобаващото им се място. Защото има немалко българи, които са вече много много напред, само че трудно биха били оценени, ако и останалите не се развиваме, па макар и по-бавно. Разсъждавам на глас…

Тази публикация е част от рубриката Като стана дума…, в която публикувам свои коментари по актуални въпроси. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.

Не ме е страх от свръхестествени зли сили

Не ме е страх от свръхестествени зли сили

Преди единадесет години написах един дългичък текст (Halloween може да бъде християнски празник), защото не спирах да се изненадвам как маса хора се горещят около Хелоуин без да имат представа за какво говорят всъщност. Някои от тях съвсем добронамерено смятат, че защитават доброто, но са всъщност в плен на планина от заблуди. Написах този текст, защото и аз бях израснал в среда, която ми беше втълпила много от същите заблуди в главата. Сънувах кошмари с демони, които ме дърпат в канализационните шахти, и се боях какво може да ми стори дявола. Докато през същото време се сблъсквах със злото всекидневно в лицето на обикновената соц среда, непознати и познати около мен, дори най-близките в семейството.

Тогава не исках или не можех да бъда така категоричен, но днес спокойно мога да кажа, че историческите данни не потвърждават повечето от тезите на противниците на Хелоуийн:

  1. Християнското влияние в този празник е далеч по-старо и по-всеобхватно отколкото повечето от нас си даваме сметка. Макар и зад датата и зад някои обичаи да стоят по-древни нехристиянски практики и представи, християнският светоглед още в средновековието успешно ги преосмисля и изпълва с ново съдържание, и смисъл. В този процес са въвлечени всички човешки възприятия – зрение, слух, досег, обоняние, разум, въображение, чувство за хумор. Парадоксално е колко малко съвременни “християни” си даваме сметка за тази цялостна християнизация на тогавашните общности в Европа, а и не само в нея.
  2. Съпротивата срещу злото е съществена част от юдейския, а след това и християнския наратив, но Библията не представя кохерентна доктрина за дявол, демони, и т.н. Както заявява и наскоро посетилият България специалист по Стар Завет, Джон Уолтън, в юдейските Свещени писания отсъства всякаква следа от собствена демонология. Срещат се откъслечни препратки към светогледите на заобикалящите ги култури, но по всичко изглежда, че древните юдеи не са имали собствена “доктрина” за демони, дявол и т.н. Новият Завет също не надгражда това положение. Идеята за една личностна зла сила (дявол, Сатана, Велзевул и т.н.), която разполага със своя армия от демони, и се явява основен опонент на Твореца Бог, не е формулирана в Библията, а е развита по-късно от завършването на канона на християнските Свещени писания, и то под влиянието на чужди светогледи. А към съвременната християнска “традиционна” представа за дявола и демоните повече принос имат Данте и Милтън, отколкото който и да било богослов. Обяснима, но все така парадоксална историческа ирония е фактът, че за масите християни традиционните представи за дявол и демони са по-недвусмислено “библейски” отколкото почти всяка християнска доктрина. Парадокс, защото Свещените писания нито знаят, нито се интересуват много от “зли сили”, но категорично предупреждават за злото, на което е способен всеки от нас. Неприятелят не е отвън, а вътре в нас.
  3. Страхуващите се от магии, езичество, окулт и т.н. с това демонстрират, че са много повече в плен на нехристиянски представи за света отколкото, че се борят за “истината”. В християнския светоглед не съществува друг бог освен Твореца на всичко съществуващо, и на него се подчиняват доброволно или не всички творения. Този Творец е дал достатъчно свобода на творенията си да избират дори да му се противопоставят, но надеждата в християнския светоглед се корени в разбирането, че парадоксално свободата на творенията не ограничава способността на Твореца да направлява творението си и хода на историята, така че в крайна сметка доброто винаги да тържествува. Нещо повече, именно заради дадената им свобода, човешките същества имат огромната възможност да се противят на подтиците към зло у самите себе си, както и на злите дела на другите, така че да се явяват съработници с Бога в установяването на неговия всеобхватно добър ред в творението. Християните би трябвало да са последните, които се боят от магии, други светогледи или каквито и да било “зли сили”.

Като поглеждам назад със знанието и опита, които имам понастоящем, си мисля, че такива текстове са по-скоро самотерапия. Защото онези, които ще ме разберат, вече така или иначе мислят като мен. А другите просто няма да разберат отправната ми точка, защото вече не споделяме едни и същи представи за света.

Припомням всяка година този текст само заради онези, които вече са тръгнали да се измъкват от блатото на заблудите, но се чувстват самотни, защото оставят зад себе си някои от близките си.

Не ме е страх от свръхестествени зли сили, но съм болезнено запознат с обикновеното зло, на което е способен всеки човек, особено аз. Най-големи злини съм склонен да извърша именно тогава когато се възприема като оръдие на правдата срещу някой друг, в когото проектирам страховете си и го приема за въплъщение на злото. Тогава най-лесно съучаствам с други в разрушаването на онова, което не сме създали ние на първо място.

Последно, с голяма радост забелязвам напоследък, че има много повече българи, които са ми по-скоро съмишленици, отколкото съм предполагал. Това само по себе си заслужава празнуване. 🙂

Тази публикация е част от рубриката Богословие. Богословието е един от основните ми интереси, така че всичко каквото пиша в един или друг смисъл има отношение към него. Тази рубрика обаче е предназначена за публикации, които се занимават с конкретни богословски въпроси. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.

Кой подсказа асоциацията с “Последната трапеза”?

Кой подсказа асоциацията с “Последната трапеза”?

КАТО СТАНА ДУМА…

Проследих спорове сред мои познати-християни в следните държави (без особен ред): Полша, САЩ, Гърция, Румъния, Хърватска, Македония, Англия, Украйна. До този момент не съм срещнал един-единствен човек, който да каже, че спонтанно е направил асоциацията със стенописа на Да Винчи.

Вече писах, че когато аз гледах церемонията в реално време не ми мина и през ум подобна връзка. Първо, защото това не беше маса, а подиум, по който през повечето време вървяха или танцуваха изпълнители. За да напомни на маса, трябва да се гледа само от определен ъгъл и то в ограничените моменти когато никой нямаше на подиума и имаше хора само от едната му страна. Което бяха твърде малко мигове. Второ, не мисля, че в който и да било момент около масата имаше само дванадесет или тринадесет лица. Бяха повече. И трето, защото не мисля, че в който и да било момент седящите зад подиума напомняха в позите или изгледа си на фреската на Да Винчи.

(още…)

Fishing атака се преструва на парична награда от А1 България

Fishing атака се преструва на парична награда от А1 България

Вчера получих писмо, което се представя за официална комуникация от А1 България по повод паричен подарък, който искат да ми направят като техен лоялен клиент. Пощата ми го разпозна като fishing и го изпрати в Junk папката, но много хора може да се подведат.

(още…)

Бележка под линия относно възприемането на кръга “Inklings” в България

Бележка под линия относно възприемането на кръга “Inklings” в България

Едва днес успях да изгледам цялата лекция на Виктор Макаров, озаглавена “Кой е К. С. Луис и какво трябва да знаем за Нарния преди да надникнем в нея?”.

Беше ми много приятно да я слушам. Ако не сте я изгледали/изслушали, препоръчвам ви да го направите.

Виктор предлага превод на името “Inklings”, по повод на което ми се прииска да направя следния коментар. Доколкото знам не разполагаме с официално обяснение какво са имали предвид членовете на кръга като са се наименували точно така, но моята асоциация не е толкова с “намек” или “загатване”, които са посочени като първо значение в SA Dictionary, а по-скоро “усещане”, което почти се припокрива с второто значение на понятието според SA Dictionary – “слабо/неясно понятие, леко подозрение/съмнение”. Познанията ми за членовете на клуба лесно може да се свържат с това значение, тъй като те по принцип не претендират да са експерти в темите, които ги интересуват, а по примера на Сократ заявяват, че едва започват да отгръщат страниците на познанието.

Към края на лекцията Виктор излага хипотезата си относно това защо не са издавани на български творбите и на другите членове на кръга. Ще си позволя да не се съглася с нея. Тя е логична, но за да бъде доказана, трябва да се направи сравнително проучване на това какви други сходни по популярност английски автори са превеждани и издавани в България по това време. Като имам предвид, че между 1950 -1989 г. в България са издавани творби на отявлени католици като Г. К. Честъртън, Греъм Грийн, Т. С. Елиът и Ивлин Уо, смея да предположа, че причините да бъдат издадени едни творби, а да не бъдат издадени други, са разнообразни и може да включват относителната им популярност в англоезичния свят, както и сред българските книгоиздателски среди. Според мен голяма част от творчеството на членовете на кръжока и днес надали ще намери много почитатели в България, защото предполага определени културни познания и интереси.

В тази връзка, трябва да подчертая, че на български са издадени творби и на други членове на кръжока, а не само на Луис и Толкин. Ето на кои (в хронологически ред) попаднах след съвсем повърхностно търсене в интернет:

  • “Робин Худ” от Роджър Ланслин Грийн (изд. Отечество, 1983 г.)
  • “Лорд Питър прави оглед на трупа” от Дороти Сейърс (изд. Христо Г. Данов, 1984 г.)
  • “Крал Артур” от Роджър Ланслин Грийн (изд. Отечество, 1986 г.)
  • “Стълбата над ветровете” от Чарлз Уилямс (изд. Унискорп, 2015 г.)
  • “Чие е тялото?” от Дороти Сейърс (изд. Пергамент прес, 2020 г.)
  • “Облак от свидетели” от Дороти Сейърс (изд. Пергамент прес, 2020 г.)
Translate »