Родители, деца и отплащане за грижите

Родители, деца и отплащане за грижите

ВМЕТКИ

Има нещо същински ненормално в това един родител да престане да бъде загрижен за детето си, на каквато и възраст да е станало то. Също толкова ненормално е обаче родителят да очаква детето да му връща каквото и да било за тази загриженост.

(more…)

Родители, деца и дълг

Родители, деца и дълг

ВМЕТКИ

С порастването на детето, взаимоотношенията между родител и дете следва повече или по-малко плавно да се преобразуват във взаимоотношения между възрастен и възрастен. А близостта между възрастните е винаги въпрос на доброволен избор, а не на чувство за дълг.

(more…)

Родители и пораснали деца

Родители и пораснали деца

ВМЕТКИ

Родителят има грижовна и напътстваща роля само докато детето е дете. Стане ли възрастен, който сам избира пътя си в живота, тогава ролята на родителя следва до голяма степен да се преобразува в приятелска, менторска, консултативна, и то само до степента, до която възрастният, който някога е бил дете, желае, търси и позволява.

(more…)

Лидери и идеали

Лидери и идеали

ВМЕТКИ

Съществуват ли лидери от вида, който описвам? Със сигурност, но за не повече от минута. А, и освен това си имат други недостатъци. Така че описвам идеал, който сам не съм виждал реализиран напълно и последователно. Но от качеството на идеалите ни зависи и това как преценяваме себе си и другите. Способностите на един пианист преценяваш според еталона на най-добрите пианисти, нали, а не според това как свири на пиано чичо ти, който може само “Котешкия марш”?

(more…)

Ситуационни и позиционни лидери

Ситуационни и позиционни лидери

ВМЕТКИ

Сякаш наблюдаваме две свързани, но и достатъчно различни динамики по отношение на лидерството. От една страна са всички случаи, в които се появява необходимостта някой да поеме инициативата и да мобилизира даден екип или общност, да фокусира усилията по посока общата цел, да организира, мотивира, формулира цели , и т.н. Във всяка такава ситуация естествено се открояват личностите с определени лидерски качества, без те непременно да заемат ръководна позиция или да имат повече власт от останалите. От друга страна са ръководителите на екипи и организации, онези, които по един или друг начин са овластени. В повечето случаи и от тях се очаква да проявяват лидерски качества, но не непременно постоянно, а официалният длъжностен елемент предполага различен тип взаимоотношения от спонтанните, временни и доброволни взаимоотношения на ситуационното лидерство. Един ситуационен лидер е лидер само докато изпълнява ролята си. След това малко или много се връща към обичайните си роли в екипа/общността. Позиционният лидер пък може да упражнява лидерски качества от време на време, без да престава да заема ръководната си длъжност.

(more…)

Разликата между лидер и управленец

Разликата между лидер и управленец

ВМЕТКИ

Свикнали сме да приемаме хората на ръководна позиция за лидери. Има обаче разлика между лидер и човек, заемащ управленска длъжност. Основната разлика е, че лидерът не се назначава, а бива разпознат и следван доброволно. В този смисъл не е невъзможно да наблюдаваме припокриване, тъй като един назначен ръководител може да играе автентично лидерска роля. Също толкова възможно е обаче един министър или директор на компания да не бъдат същински лидери, а само служители с по-голяма власт. От такива има нужда, но те не са лидери. С две думи, лидерство и управленство не са едно и също нещо, макар и много от характеристиките да се припокриват.

(more…)

Когато лидер сменя радикално посоката

Когато лидер сменя радикално посоката

ВМЕТКИ

Защо се приема за даденост, че лидерът трябва да не си сменя посоката и да не се отрича от онова, което е отстоявал досега? Ако всеки от нас се развива, не предполага ли това, че в някакъв момент ще има и радикални смени на посоката? Ако моята нова посока не съвпада с твоята, тогава просто продължаваме всеки по пътя си. Лидерството е функционална роля, а не доживотна връзка. Затова с времето може ти да станеш лидер на лидера си, както пък и съвсем да се разделите, и това не би следвало да се приема за трагедия.

(more…)

Когато се взимаме твърде на сериозно…

Когато се взимаме твърде на сериозно…

Тази публикация е рецензия на книгата на Адриан Плас “Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)”. Първоначално е публикувана във в. “Зорница”броя от октомври 2015 г., стр. 2 и 4, под заглавие “За да не се вземаме твърде на сериозно…”) и тук се пресъздава точно във вида, в който е отпечатана във вестника, с любезното разрешение на издателите.

 

Ние, евангелистите, сме сериозни хора. Вероятно повлияни от съдбовната си благовестителска мисия в този свят, сме склонни да обръщаме всички разговори с „невярващи“ – в Интернет или лице в лице – в беседи за моралните ценности и Бога. Нерядко сме и силно обидчиви и готови да припознаем в насмешливото отношение към самите нас съпротива срещу Твореца. Ако е вярно, че смирението се проявява в способността на човека да се надсмива над себе си, то книгата на Адриан Плас „Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)“, издадена от Български християнски студентски съюз през далечната 2003 г., е така необходимото ни помагало за израстване във въпросната добродетел.

„Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)“ от Адриан Плас (БХСС, 2003 г.)

„Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)“ от Адриан Плас (БХСС, 2003 г.)

Книгата представлява „духовния“ дневник на един обикновен английски евангелист, който ходи на обикновена работа, има (почти) обикновено семейство, активен член е на обикновена умерено харизматична църква и се опитва да води (не)обикновен християнски живот. Въпросният дневник обхваща малко по-малко от половин година (от 14 декември до 31 май), но именно в този период попадат най-значителните празници в християнския календар, както и традиционният (за Англия) палатков лагер Spring Harvest, като всичко това дава на героите множество възможности за разнообразни преживявания. Първоначалните намерения на главния герой са да си води „духовен журнал в полза на бъдещите поколения“, където да записва „всяко ново божествено прозрение и преживяване“, с надеждата написаното един ден да „свети като фар в тъмнината“. Пълната му откровеност обаче ни разкрива един малък свят от личности, с които лесно може да отъждествим себе си и своите близки и познати. Също като мен Адриан пропуска да чете от Библията всеки ден, трудно издържа да се моли в продължение на повече от няколко минути, трудно се съсредоточава по време на проповеди и умът му блуждае във всякакви неблагочестиви посоки. Колкото и да копнее животът му да прилича на този на големите „герои на вярата“, ежедневието му прилича на това на всеки друг от съседите и приятелите му, където Бог на пръв поглед трудно може да се забележи. В негово лице срещаме стремленията, съмненията и страданията на всеки от нас, обикновените вярващи, между които – също както и между невярващите – има пияници, похотливци, лъжци и лицемери. Оказва се, че Христос няма против да си има вземане-даване с такива, а дори е в състояние и плавно да ги променя. До такава степен, че понякога е трудно да се каже със сигурност кой е Христов и кой не е. Както казва един от съседите чудаци на Адриан: “[Исус е] бил причина за големи скандали тогава… и продължава да е такъв и досега. Не ти дава да си направиш малка хубава системка и да я наречеш „църква“ и не ти позволява да се измъкнеш, като правиш по четири събирания на седмица, на които обсъждаш какво ще правите на събиранията през следващата седмица. Ако искате това, ще откриете, че Исус е крайно неподходящ. Казва неудобни и трудни неща като „обичай враговете си“ и „кани на вечеря хора, които наистина имат нужда от това“ и „обичай Бога преди всичко друго“. Ужасен е в това отношение. Тогава не са успели да Го поставят натясно и досега не могат…” Така посред непрестанния наниз от комични, а нерядко и трагични ситуации, в които се озовават героите на дневника, към края на книгата читателят остава с подозрението, че Бог е далеч по-въвлечен в ежедневието ни отколкото изглежда.

В англоезичния протестантски свят практиката да се води личен дневник с духовни размишления широко се насърчава, а немалко такива се издават и като книги за насърчение на „обикновените“ вярващи. В тях уважавани „герои на вярата“ споделят своите необикновени „опитности“ и прозрения. Жанрът се радва на радушен прием, макар и последствията за читателите най-често да са дълбока потиснатост и убеденост, че „нещо не е наред с мен като вярващ“. Дневниците обаче не са само християнски феномен. Пет години преди появата на „Свещеният дневник на Адриан Плас“ (през 1987 г.) класациите за продажби на книги в Англия са оглавени от творбата на Сю Таунзенд – „Тайният дневник на Ейдриън Моул (на 13 и ¾ години)“ (българското издание е на „Гея-Либрис“, 2009 г.). Книгата представлява въображаемия дневник на едно обикновено английско момче. Съвпадението с първото име на Адриан Плас е случайно, но авторът съвсем съзнателно взаимства идеята и формата, за да се обърне едновременно към обикновените англичани, както и към обикновените християни, и да ни разкаже за личностното и „духовното“ израстване на своя съвсем обикновен герой.

Действителният Адриан Плас работи в младежките си години като социален работник към център за деца със специални нужди. След години работа обаче изпада в дълбока лична криза, след която решава да се посвети на писателска и актьорска дейност (следвал е актьорско майсторство в бристолската драматургична школа). Първоначално пише предимно за себе си и с терапевтична цел, като първата му (издадена много по-късно) творба е новелата „Посещението“, в която се разказва за една въображаема местна англиканска църква, посетена от Исус. „Свещеният дневник на Адриан Плас“ е първата му издадена книга, която се заражда под формата на редовна рубрика към английското списание Family Magazine. Книгата бързо набира популярност и е последвана от още няколко от същата поредица. Оттогава Адриан Плас е написал тридесет и шест книги, последната от които е „Свещеният дневник на Адриан Плас – Адриан Плас и църковната почивка“ (издадена в Англия през март 2013 г.). Двамата със съпругата му често са канени да изнасят лекции и представления, а междувременно участват активно в една съвременна надденоминационна монашеска общност в северната част на Ангsvлия.

Българското издание на книгата се радва на чудесен превод от Чавдар Хаджиев, който се е постарал да превъплъти типично английските шеги в такива, които имат повече смисъл в българската ни култура. Например, тъй като Джералд, синът на главния герой, има забавния навик да подхвърля на баща си анаграми, българските читатели можем да се наслаждаваме на образци като факта, че „Климент Охридски” е анаграма за „Ти, мил ден хорски“, а „др. Леонид Брежнев е анаграма за „див, небрежен дрол“. Изданието включва също подходящи илюстрации от Ивайло Кънчев.

„Свещеният дневник“ е книга, която всеки евангелист задължително трябва да прочете. Това е книгата, която трябва да се дава на всеки новоповярвал. Но ако не можете да се разпознаете в горните редове, а по-скоро усещате раздразнение, то все още не сте готови за тази книга.

В началото на тази рецензия прецених евангелистите като твърде сериозни и лишени от чувство за хумор. За щастие това не е съвсем вярно. Защото Адриан Плас е евангелист и не е единственият писател в протестантския свят, който знае как да се надсмива над собствените ни неадекватности. Всъщност мнозина православни и католически вярващи твърдят, че тъкмо евангелистите имаме най-много вицове за себе си. Ако е вярно, именно това може да е преимуществото, което може да ни помогне да бъдем малко по-смирени и малко „по-обикновени“.

 

Може да закупите книгата на Адриан Плас веднага от Интернет книжарница “Хайро”.
Как да съм сигурен, че изборът ми на кариера е правилен?

Как да съм сигурен, че изборът ми на кариера е правилен?

ОТГОВОРИ

ВЪПРОС: Как да бъда сигурна, че изборите, които правя, и решенията, които взимам за бъдещето си, са правилни? Особено когато се отнася за избор на специалност в университета и за професия.
(more…)

Разсъждение на глас №259: Първи стъпки към либерализъм

Разсъждение на глас №259: Първи стъпки към либерализъм

ВМЕТКИ

Кои са тези съвременни богослови, които водят движението към либерализъм сред евангелистките среди?” Това ме попита баща ми една вечер, докато обсъждахме актуалния тогава дебат в обществото ни (българското, а не само евангелисткото) относно проектозакона за детето. Дебат, в който едни евангелисти се бяха оказали особено гласовити и всякак се опитваха да се представят като представителни за всички опоненти на статуквото, а други евангелисти се бяха оказали изтласкани повече в средата или дори в крилото на властимащите, понеже не можеха да се съгласят с крайните оценки, нетолерантното отношение и необмислените становища на своите събратя по конфесия. (more…)