Сега когато резултатите са вече ясни, ето какви изводи си правя аз.

Първо, резултатите не са такива каквито бих искал. С оглед на избирателната активност, която последователно се наблюдава в Германия, Франция, и Холандия, бих искал поне над 65% от имащите право на глас да упражняват това право. Не за да “сме и ние като тях”, а защото това е базово условие за една зряла демокрация. Наясно съм, че в настоящото си състояние избирателните списъци далеч не отразяват реалния брой на имащите право да гласуват български граждани, но при положение, че ситуацията в страната е всичко друго, но не и “всичко си работи както трябва”, фактът, че са гласували по-малко от 50% показва, че все още има значителна част от българите, които не си дават сметка, че от участието им има значение. А една от характеристиките, които отличава осъзнатия гражданин на демократична европейска страна от онзи, който все още не се е отърсил от нагласите си на поданик на автократичен или тоталитарен режим, е именно рефлексът, че каквито и независещи от мен фактори да влияят на политиката в една страна, правото ми да упражня своя избор е важен инструмент за влияние.

Второ, в настоящата ситуация бих искал да видя по-голяма подкрепа за ПП-ДБ. Не защото напълно ме представляват във всяко едно отношение (нямам очакване когато и да било да има партия, която 100% да съвпада с моите ценности и позиции), нито защото са безукорни (от самото си създаване включваха в редиците си хора, които ме отвращаваха), а понеже в най-голяма степен отстояват най-важните в момента за мен приоритети, и натрупаха опит, както и доказаха способността си да правят компромиси, за да постигнат най-важните си/ни цели. Но за това вече писах в предната си публикация.

На факта, че има немалък брой хора, които са едновременно прозападно ориентирани, но подкрепят други партии или въобще не гласуват, гледам отново като признак на политическа незрялост. Иска ми се обаче да обясня какво имам предвид под “незрялост”. Например, смятам, че е напълно приемливо някой да гласува за Прогресивна България, защото не вярва, че Радев действително е про-руски проект. Смятам, че такъв човек се заблуждава и бих спорил ожесточено с доводи, но позицията му/ѝ е разумна (почива на логически издържани съждения), така че не бих я/го критикувал за незрялост, защото имам всички основания да очаквам, че ако с времето се убедят, че доводите им почиват на погрешна преценка за фактите, тогава ще променят и становището си. Не такъв е случая с хората, които гласуваха за “Синя България” или “Антикорупционен блок” с аргумента, че са сигурни, че последните никога няма да влязат в “сглобка” с Радев или ГЕРБ. Причината да намирам такива разсъждения за незрели е, че те се опровергават от фактите. Поради естеството на българската избирателна система, гласовете за партиите, които не влизат в народното събрание се разпределят пропорционално измежду онези, които влизат. Така че наказващите ПП-ДБ заради “сглобката” в крайна сметка подкрепиха в най-голяма степен именно партията на Радев, а след това ГЕРБ и ПП-ДБ. Когато действията ми имат тъкмо ефекта, който ожесточено твърдя, че искам да избегна, тогава очевидно не съм проумял още как функционира света, т.е. действам детински.

Има и още нещо, което намирам за детинско. За да може една партия да постига своите цели, тя трябва да има мнозинство. Но при нормални обстоятелства, за да спечели мнозинство, една партия се нуждае от опит, също както и политиците от нея трябва да бъдат разпознаваеми като опитни и убедителни. Т.е. нормалният път за развитие на една партия е от съвсем малко начало към постепенно доказване и увеличаване на подкрепата. От това естествено следва, че преди да е постигнала широка подкрепа и значително мнозинство, партията трябва да се обляга на повече или по-малко временни партньорства с други партии, за да извоюва решения, които не би могла да постигне сама. Т.е. условието ПП-ДБ да не влизат в сглобки, обаче едновременно с това да успяват да прокарат поне част от политиките си, е абсурдно. Единственото, което оправдава донякъде тази проява на наивитет у много от нас, българските избиратели, е че от 1989 г. досега изборите почти без изключение са все “кризисни”. Все трябва да се спасим от някакво огромно зло, а в такава ситуация никой няма време да чака да гласува за доказали се партии и политици. Гласува се на доверие и за най-малкото предполагаемо зло или пък за поредния “месия”. Само че, както повтаря честичко напоследък Манол Пейков, “политиката е маратон”, а не дуел. Залозите са с дългосрочни последствия и затова се налага избирателят да мисли в перспектива.

Не гледам от високо на онези избиратели, които според мен действат детински. И аз доскоро разсъждавах така, а сигурно без да си давам сметка и все още в някои отношения го правя. Но ако искам България да заприличва повече на страната, в която аз искам да живея, и за която са мечтали Васил Левски и Христо Ботев, тогава нямам избор и трябва да убеждавам все повече българи да “узреят” за демократичните реалности.

Трето, от предишните избори насам ПП-ДБ сега добавиха още няколко десетки хиляди поддръжници. Малко над 400 000 българи все пак са гласували за тях, независимо, че в моя кръг на социалните мрежи преобладаващото мнозинство ги плюеха и изразяваха отвращение от тях. Това е едно ядро, което ако успее да се задържи заедно, може да работи за убеждаването на по-широкия кръг от прозападни избиратели, които ако не станат дългосрочни поддръжници, поне да си дадат сметка, че никой друг не отстоява ценностите и целите им по-добре. ПП-ДБ в момента има народни представители с опит и умения, а показва и способност да подготвя и мобилизира други по-млади такива. Бих искал да видя една работеща школа за млади политици, която да подготвя нови лица за “маратона”. Бих искал също да видя много повече усилия по разбиране на нуждите и интересите на прозападно настроените хора в малките градчета и села, както и сред малцинствата.

Четвърто, изненадан съм от размера на поддръжката за Прогресивна България, но не и от факта, че са на първо място. Честно казано, очаквах, че избирателната активност няма да се увеличи почти никак, а че ПБ ще спечели около 30% от гласовете. Очевидно, че съм подценил ролята на много фактори като протестите през декември, вдигането на цените от януари насам, както и способността на “месианския” блян все още да мобилизира поддръжка. Други вече анализираха много по-добре от мен факторите и причините за резултатите от изборите, и в края на публикацията си ще изредя препратки към най-стойностните анализи и коментари, които прочетох досега.

На последно място, в най-общ план резултатите от изборите не са изненадващи. Без да навлизам в подробности защо е така, демокрацията зависи от зрелостта на гражданите, т.е. имаме нужда от повече време. Родените и живяли преди 1989 г. не е имало откъде да се научат да живеят в демокрация. Нито пък да научат адекватно децата си. А отгоре на всичко са имали нереалистичните очаквания, че без да си променят нагласата, и без да наложат на политиците си своята воля, някой даром ще им създаде идеален демократичен режим. През номеври 1989 г. малцина са си давали сметка, че тепърва трябва да се научим на живот в една непривична за нас среда, която няма да дойде автоматично, а ще трябва сами да изградим. Има и много външни фактори, които са оказали влияние, но тази динамика обяснява защо сякаш тъпчем на едно място. Първо защото упорстваме да си представяме “оправянето” като еднократен акт, след който вече няма нужда да се интересуваме от политика. И второ, защото очакваме, че целият народ ще мине през този процес автоматично и за отрицателно време. А не си даваме сметка, че не тръгнахме от равен старт с унгарците, поляците и т.н. Като се вземе предвид целия комплекс от фактори и обстоятелства (без да претендирам, че мога да обхвана целия), случващото се в България не бива да ни изненадва. А това, че повечето от нас “демократите” се изненадваме на всеки избори, показва, че самите ние още сме в плен на нереалистична представа за положението, както и очаквания за близкото бъдеще.

В следващата си публикация ще се опитам да обясня как аз си обяснявам най-агресивните реакции срещу ПП-ДБ от хора, чийто интерес в действителност би трябвало да се припокрива с този на коалицията, както и какви стъпки очертавам пред себе си, ако искам въпросните да “проумеят”.

Изображение: “Бай Ганьо и компания се образоват по вътрешнополитически и геополитически въпроси”, изработено с помощта на Gemini AI.

Анализи, които препоръчвам да прочетете:

Тази публикация е част от рубриката Като стана дума…, в която публикувам свои коментари по актуални въпроси. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.

Изборът последните години никак не е труден. А специално на тези избори пък съвсем.

Има няколко много елементарни ориентира, по които човек лесно може да се ориентира за кого си струва да даде гласа си:

1. Когато открито корумпирани и доказали се вредни политически сили (ГЕРБ, ДПС, ИТН и Радев) дружно плюят една партия, докато същевременно не казват нищо срещу откровено вредни други сили (“Възраждане”, “Величие”), тя със сигурност заслужава подкрепа, защото явно единствена им бърка в плановете. Ако някой не е убеден в корумпираността на първите или вредността на вторите, тогава никакъв ориентир не върши работа.
2. Когато доказали се като кадърни, интелигентни и почтени личности подкрепят, макар и критично, една партия, то по-вероятно е да са прави, отколкото те да грешат, а доказалите се като корумпирани, неможещи и прости други известни личности да са прави. ППДБ се подкрепя, макар и критично, от хора като Николай Слатински, Евгени Кънев, Александър Кьосев, Калин и Слава Янакиеви, Теодор Ушев, Искра Ангелова и още стотици/хиляди българи за пример (извинявам се на познатите си сред тях, които не съм споменал поименно). Ако на някого тези имена нищо не му говорят, не е случайно, че разсъждава първосигнално. В крайна сметка, началото на помъдряването е да си даде човек ясна сметка до каква степен е прост и да започне да полага старания да се ограмоти.

От декември насам разсъждавам постоянно над това защо толкова много от познатите ми са убедени и разпалено защитават откровени неистини, а същевременно не успяват да съберат две с две. Надявам се утре да успея да напиша малко за изводите, които започват да се открояват. Отговорът не е, че всички са глупави. Засега ще кажа само, че все още значителна част от българския народ сме толкова прости, че не си даваме сметка за това.

Не случайно преди няколко години започнах да пиша в свои публикации във Facebook, че смятам и себе си в много отношения за прост. И постоянно се убеждавам в това. Голяма част от мислещите се за интелигентни и модерни българи си нямаме представа колко сме зле. Опитвам се – доста неуспешно – да си напомням това постоянно, защото шансът да пораснем като народ е като си помагаме взаимно, а не като се обвиняваме взаимно, че другите са виновни за това, че още не сме пораснали.

Но да се върна на лесния избор. Колкото и основателно да има за какво да се критикуват ППДБ, факт е, че се опитват да наберат подкрепа от хора, които не могат да ги разберат, защото си мислят, че разбират как трябва да се прави политика, а в действителност нито имат опит, нито достатъчно наблюдения, нито широка обща култура, пък да не говорим за специализирани познания по въпроса. С най-добри чувства към въпросните критици на ППДБ, между които в много отношения и често съм и аз.

При всичките им кривини, ППДБ вече трупат политически опит и могат да се похвалят с постигнати цели. Човек би предположил, че това трябва да е достатъчно, че да убеди много повече хора, които сякаш споделят тези цели, да ги подкрепят. Но не. За едни са твърде слаби. За други твърде високомерни. За трети са твърде неопитни. Четвърти са сигурни, че играят в комбина с “лошите”. Но никой от въпросните критици не съм чул да отговаря как може една нова политическа сила да натрупа опит без да прави грешки.

Когато избирам, вече не търся кандидат като мен. Ако някой е много умен, преуспял в професията си, и не търси лична изгода под формата на власт, влияние или известност, тогава за какво ще се занимава с политика? Важно за мен е онзи, когото ще избера да ме представлява в парламента и управлението на страната, да бъде умен, кадърен, способен да се договаря така, че да получава подкрепа за позициите си, и убеден в това, че дългосрочният му интерес се припокрива с това избирателите му да са доволни от онова, което постига. Такъв човек дори да поставя собствения си интерес на първо място (че кой от нас не го прави?), ще го прави в определени разумни граници. Именно на тази способност да разпознава и залага на разумните граници се доверявам повече отколкото на претенциите за необичайна нравственост.

Политиката е игра на компромиси, в която разумните компромиси най-често произвеждат по-значими и добри резултати от моралната безкомпромисност. Друг въпрос, че е чиста утопия убеждението, че с морална безкомпромисност някой политик може да се издигне до положение на реално политическо влияние. Безкомпромисни светии има само в манастирските обители и отшелническите пустини.

ППДБ имат повече опит, извършили са повече грешки, но и са спечелили повече победи от която и да било от партиите, които не са ГЕРБ, ДПС или БСП. Сега са много по-подготвени да спечелят повече отколкото преди 2-3 години.

Обвиняват ги и не им вярват, заради “сглобката”. В действителност обаче, сглобката е онова, което отличава ППДБ от всички други партии като най-съвременната и по европейски модел партия. В повечето развити демокрации няма друг начин да се управлява освен чрез “сглобка”.

Обвиняват ги и не им вярват, заради Терзиев. Но дори за моя изненада кметът на София до този момент се доказва като най-доброто управление на София от 1989 г. досега. Прави много грешки, но хем има добри резултати, хем сменя процеси, които ще дават добри резултати още години напред. И това, при положение, че изгуби подкрепата дори и на част от онези, които влязоха в общинския съвет в неговия лагер. Т.е. успява да постига добри резултати и промяна в положителна посока, макар че няма мнозинство, а огромна съпротива срещу себе си.

Напълно съгласен съм, че ППДБ допускат много грешки в комуникацията, но няма и как да е иначе. Никой не се е справял по-добре от тях досега, а те проправят път и се учат в движение. Т.е. хем няма от кого да се научат, хем ги критикуваме, че не са вече научени. Със същия успех може да критикуваме пеленачето, че не се е родило с умения да говори.

И последно, хора като Стефан Попов вече обясниха защо не е най-разумното решение да се гласува за партии, които има силна вероятност да не попаднат в парламента. Ако пък някой още смята, че е по-разумно въобще да не гласува, обитаваме различни планети.

Знам, че няма да убедя онези, които са дезинформирани, и на които безпрецедентното количество пропаганда през медии и социални мрежи така задейства всички емоционални “спусъци”, че никакво количество факти или аргументи не може да им повлияе. Засега. Но тези дни ще отминат. Емоциите ще послегнат. Фактите ще станат неопровержими. И тогава е добре да има достатъчно близо до всеки глас на разум, който да посочи към ориентирите, които никога не са били далеч.

Защото съм убеден, че цялата тази пропагандна машина е впрегната именно, защото все повече българи порастват, разширяват кръгозора си, натрупват опит и помъдряват. Слънцето е изгряло и не може да бъде скрито за дълго. Корумпираните просто се опитват да изцедят колкото е възможно преди вратата да се затръшне зад тях.

Пред всеки от нас стои изборът дали да им помогнем, или да ги изритаме по-бързо…

Тази публикация е част от рубриката Като стана дума…, в която публикувам свои коментари по актуални въпроси. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.