Това, което се е появило сега на власт, ние вече сме го яли. Нямам нито време, нито желание да коментирам. А и моето поколение ги помни тези. И учебниците им помним, пълни с фалшива история, и комунистическите им простотии помним, и казармената им култура и ченгесарските им “прийоми” помним, и връзкарството им и “уреждането” им и краденето им и тяхната безкрайна продажна пошлост помним. Ние ги помним тези. Власт като тази сега осигурява начин най-злобните, най-простите, най-некадърните и най-раболепните винаги да изплуват най-отгоре. А те — разбира се — ненавиждат всичко по-кадърно от тях.
100 дни правителство — 100% щета. Радев излъга всички. А най-вече тези, които гласуваха за него. Да им е честит. И еврото озапти и войната спря и олигархията пребори и икономически реформи предприе и въобще…
Но, явно, имало е да го ядем и това. У мнозина от нас, чувството е единствено онова “чувство за непоносимост”, за което пише Георги Марков, докато напуска съветска България през 1969. Същото чувство, с което и аз си тръгнах от родината си в самия край на Виденовата зима.
От друга страна обаче — тези хора винаги се провалят. Неспособни са. До 1989-та, те имаха цялата власт в ръцете си. Цялата. Имаше една партия, една власт, една държава. И те пак я разориха. Просто… толкова си могат.
