„Кои са тези съвременни богослови, които водят движението към либерализъм сред евангелистките среди?“ Това ме попита баща ми една вечер, докато обсъждахме актуалния тогава дебат в обществото ни (българското, а не само евангелисткото) относно проектозакона за детето. Дебат, в който едни евангелисти се бяха оказали особено гласовити и всякак се опитваха да се представят като представителни за всички опоненти на статуквото, а други евангелисти се бяха оказали изтласкани повече в средата или дори в крилото на властимащите, понеже не можеха да се съгласят с крайните оценки, нетолерантното отношение и необмислените становища на своите събратя по конфесия. (още…)
Свикнали сме да очакваме рекламите да преувеличават и затова в повечето случаи дори не коментираме абсурдността на претенциите. Колкото и вкусна да е дадена вафла, ефектът от изяждането ѝ няма да е много по-различен от всяка друга вафла. Колкото и хубаво да пере даден прах за пране, става въпрос за изпиране, а не за разрешаване на всичките ми домакински или семейни проблеми, нали? И колкото и невероятни да са възможностите и качествата на даден модел телевизор, има поне още няколко модела, които предлагат същите възможности, а може би и по-добри. (още…)
Постоянно срещам хора, които сменят църквата си, защото са разочаровани от даден пастир. По форуми и социални мрежи, където се съберат двама или повече евангелисти, започват да се оплакват от корумпираността на пастирското съсловие изобщо или пък конкретни пастири по име. Каква е причината за това разочарование? (още…)
Обикновено християните обясняваме всяко зло с дявола. Той е причината в света изобщо да има зло, тъй като Богът е добър. Пак сатаната е онзи, който изкушава всеки човек да върши зло. Луцифер управлява този свят, така че под негово влияние са всички политици и служещи на различните държавни и международни институции. С Велзевул се свързва и всяко сребролюбие, така че съзнателно или не всички самозабравили се богаташи изпълняват неговите намерения. (още…)
Аз съм калвинист, който не приема за даденост дори петте точки, пък камо ли по-големите реформистки синтези на вярата. И смятам, че арминияните имат добри основания както по отношение свободата на избор, така и по отношение на „отпадането от вярата“. Баптист съм, но оценявам логиката зад детското кръщение. Вярвам, че Богът изцелява по необичайни начини и днес, както и се изявява чрез сънища и видения, че някои хора комуникират с Бога нечленоразделно, пък на други се дава неестествена прозорливост в конкретни ситуации, но същевременно намирам петдесятното богословие (а още повече харизматичните му проявления) за пресилено наивно. Протестант съм в практиката и повечето от разбиранията си, но същевременно уважавам преданието, което лежи в основата на Православната и католическите църкви. С две думи, не стоя удобно в нито една богословска система. (още…)
В училище бях много недисциплиниран ученик. Не ми беше трудно да изкарвам отлични оценки, но така и не можех да се мотивирам да чета и уча неща, които не са ми интересни. В резултат на това, макар и да ми казваха, че имам талант да пиша, на изпитите след седми клас имах двойка по математика и тройка по литература. Математиката така и никога не привлече интереса ми, а моята позната, журналистка, при която ходех на частни уроци по български и литература, не успя да ме убеди, че трябва да чета писанията на литературни критици и да се влияя от оценките им, вместо да пиша онова, което ми „идва отвътре“. Това сложи край на мечтите на родителите ми да вляза в бленуваната първа английска гимназия. Приеха ме по милост в 32ро СОУ „Св. Климент Охридски“, бивша руска гимназия с традиции, която по онова време се преобразяваше в училище с изучаване на чужди езици.
В гимназията историята продължи по същия начин. Сред учителите ми имаше консенсус, че съм умен и талантлив, но твърде мързелив. Дадох си зор да уча чак в десети и единадесети клас. Класната ми ръководителка (чудесен човек и преподавател по история) ме убеждаваше да се насоча към историята, защото имам очевиден интерес и способности, но аз бях приел насоката на родителите си за английска филология и не отстъпих. Виждаше ми се по-лесният вариант. В крайна сметка на приемните изпити за университета получих заслужено ниски оценки и се запътих към казармата. Там пък – в края на осемнадесетмесечната си служба – се амбицирах и започнах следването си един ден преди официално да се уволня.
Няма нужда да разказвам за мъчителните години в катедрата по английска филология, където вероятно разбих всички рекорди по отлагане и забавяне. Достатъчно е да спомена, че ми трябваха единадесет години, за да се дипломирам с бакалавърска степен, за която на нормалните хора им са предостатъчни и четири. Но през всички тези години, когато просто се тътрех през системата и покривах минималните изисквания, колкото да продължа криво-ляво нататък, успях да прочета много от онова, което ми беше интересно, и да стана човекът, който съм сега. В действителност, без сам да съзнавам, но движен от непоколебимия си инат да правя само онова, за което сам виждам смисъл, и което ми е приятно, си бях сглобил собствена образователна система.
От всичко това си извадих няколко извода. Много по-важно от училището е семейната среда, която може да насърчи естествените заложби на личността, или съответно да ги потисне. От своя страна училището също може да има мотивиращо или смазващо влияние. Зависи от личността.
Сега си давам сметка колко много са получили приятелите ми, които завършиха „елитни“ училища. Имали са достъп до учители и среда, които са им дали съвсем различна представа за света, както и ценни взаимоотношения за цял живот. Самата конкурентност на средата ги е изградила като борци от друг ранг. Получавали са достъп до ресурси, за които останалите само четем. Представата им за света е, че няма нещо, което да не може да постигнат. Докато повечето от останалите си представяме света с повече или по-малко ниски изкуствени тавани. Това са неща, които обикновено отсъстват в останалите училища. И ако детето ми има възможност без особени травми да постъпи в такова училище, бих го насърчил в тази посока.
Но собственият ми опит ме е убедил, че не е фатално да не си в елитно училище. Защото един свестен преподавател може да направи дори и най-посредственото училище в чудесна среда за израстване. А ако отсъства и такъв преподавател, родителите у дома могат да вдъхнат на детето си увереността да развие своя собствена система на образование. Животът предоставя безгранични възможности за творческо съзряване, и единственият шанс да се провалиш, е ако не опиташ нищо. Което в крайна сметка е основното, на което учат и най-добрите „елитни“ училища.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Ако ви е харесала, разгледайте и другите рубрики в сайта.
Ако тези ежедневни разсъждения ви харесват, следвайте профила ми във Facebook.
Ако искате да получавате тези и други мои публикации по e-mail, абонирайте се.
Винаги съм обичал да чета художествена литература. Научих се да чета сравнително късно – чак в първи клас. Но дори преди това обичах да слушам да ми четат, както и аудио драматизациите на грамофонна плоча. А когато в първи клас открих свободата да си чета сам, вече трудно някой можеше да ме накара да правя нещо друго. Разбих ограниченията на тоталитарната идеологическа завеса като се провирах през стотиците незатворени процепи на разкази, повести и романи. Не скучах в училище или в казармата, защото навсякъде носех със себе си книги. (още…)