Днес е ден на избори. Надявам се, че много повече българи откогато и да било ще си направят труда да дадат своя глас. Но не очаквам в края на деня да бъда във възторг от резултатите. Всъщност, не мисля, че изобщо някога ще бъда очарован от резултатите. Дори и изборът на мнозинството от българите да съвпадне с моя, то със сигурност ще имаме толкова много различия по конкретни въпроси, че за емоционален триумф не може и дума да става.
Фрагмент от картина на Сюзън Сийвит по мотиви от произведението Allées Piétonnières на композитора Jean-Pierre Stora.
Фактът, че съм ученик на Христос, е неразривна част от моята самоличност и точно затова не ми е необходимо непрестанно да го подчертавам или споменавам. По един или друг начин този факт хвърля отражение върху всичко, което съм, което говоря, и което върша. Не се налага изкуствено да го вмъквам във всеки разговор, защото естествено се включва там където му е мястото. А когато го споменавам, не е защото се чувствам принуден да го правя, за да спечеля някакви „точки“ пред съответните религиозни авторитети, а защото до такава степен мотивира решенията ми и целия ми светоглед, че ако не го спомена, ще остави странна празнина.
Благовестването не е нещо, което започвам да правя в един момент, а в друг – преставам. По един или друг начин, по-ясно или по-неясно, целият ми живот е свидетелство за Христос и царството, което е установил и разраства. Никога вече (защото в младежките си години малко или много съм изпадал твърде близо до това) не се опитвам да „продам“ на събеседника си пакет от религиозни преживявания, доктрини и условия. Понякога в разговор с познати и приятели (почти никога с непознати), става ясно, че имат въпроси, на които съм открил, че Исус Христос дава смислен отговор. А друг път се случва „нехристияни“ да ми говорят за копнежи и планове, които се припокриват едно към едно с Божието царство. И в такива случаи „благовестието“ става естествена част от разговора. Не е нужно да става, но ако не го спомена, всеки от познатите ми ще се зачуди защо го премълчавам.
„Християни“ протестират в САЩ.
За да „свидетелствам“ за Христос не е нужно да декларирам мнението си по всички въпроси, които имат връзка с християнството. Всъщност, християнството има връзка с всички въпроси, така че избирателното публикуване на декларации издава било ограничен светоглед или пък политически намерения, маскирани зад нравствена чувствителност.
Християнинът може да има мнение по всякакви въпроси и свободата да го изразява. Това е естествена част от неговата позиция на гражданин. Не е необходимо всеки път да подчертава, че тези мнения са „християнски“. В крайна сметка по много въпроси е възможно да има повече от едно християнско мнение.
Агресивно улично „благовестване“
Мнозина християни сме стигнали до заключението, че да свидетелстваме за Христос означава да говорим на всекиго, при всеки случай, на всяка цена само за Исус. Няма значение от какво точно се интересува събеседникът ни. Няма значение дори дали изобщо желае да бъде наш събеседник. Няма значение какво точно разбира или си представя под понятия като Христос, грях, вяра, и т.н. Няма значение дали има по-голяма потребност да бъде изслушан отколкото обговорен. Единственото, което има значение е да му „кажем“ добрата вест. Защото кой знае дали само минути по-късно въпросният човек няма да бъде блъснат от автобус…
Религиозни символи
Всеки вярва в нещо или някого (атеистите вярват в науката, в собствените си рационални способности, и т.н.), така че няма същински невярващи. Има друговерци. Друговерците са хора, на които Христос не се е разкрил напълно. Или пък се е, но не го понасят, защото се отвращават от ценностите му. Във всички случаи не са ми врагове „по дефиниция“, нито пък потенциален материал за „зарибяване“.
Друговерците са хора, на които Творецът е дал не по-малко отколкото е дал на мен. Така че не само те трябва да слушат мен, а и аз имам нужда да слушам тях. Понякога без дори да искат или съзнават може да ми разкрият много за величието и намеренията на Бога. Не всяка вяра заслужава еднакво внимание, но всеки вярващ заслужава уважението и вниманието, които се полагат на личност, сътворена от същия единствен Бог.
(още…)
Патерица
Твърде много от християните делим хората на две категории: вярващи и невярващи. Вярващите са „нашите“: онези, които споделят нашия светоглед, преживявания и предразсъдъци. (Виж, ако се отъждествяват като християни, а имат сериозни различия с нас, и то най-вече в областта на предразсъдъците ни, тогава най-често просто поставяме християнството им под съмнение…) Невярващите от друга страна са „другите“: онези, на които не казваме всичко, и пред които не се държим съвсем естествено, защото може да не ни разберат. Опасяваме се, че ако разберат всичко за нас, може да не клъвнат кукичката на „добрата вест“, която – честно казано – и нас понякога не ни изпълва с чак такъв ентусиазъм. Или пък ни е страх, че ще ни презрат. А ние копнеем за тяхното одобрение, защото то би укрепило чувството ни, че сме намерили истината. Пък и им завиждаме нерядко…
„Желязо остри желязо“, картина от Iconverse (http://j.mp/1v4AWZT)
Никой не може да израства в благочестие (с други думи, като ученик на Христос) сам по себе си. Имаме нужда от близки приятели, както и от наставници. Те са огледалото, в което се отразява нашата зрялост. Те са онези, към които се упражняваме да бъдем себе си. Те са и най-естествения източник за подкрепа и корекции.
Християнинът, който няма кръг от близки приятели и познати, пред които е естествен, защото го познават така добре, че не биха повярвали на преструвките му, не може да бъде чист по сърце. Не можем да бъдем прозрачни по принцип. За това са нужни хора, които да ни гледат и да ни казват истината в очите. И то не само съмишленици, но и друговерци.
Ако напоследък никой от близките и познатите ми не ми е казвал неудобни истини за мен самия (а в живота на всекиго има такива истини), тогава е много вероятно да съм им запушил устата със своето криене и повърхностни взаимоотношенияния. В такъв случай е в мой интерес да възстановя прозрачността и искреното говорене.
Стъпки в снега
Представата на Христос (както и на другите равини по негово време) за ученици е по-различна от днешната. В наше време от учениците се очаква да разберат и запомнят някаква информация, както и да усвоят определени умения. От там нататък няма особено значение що за хора ще станат, нито пък точно какви намерения ще преследват в живота си. (Разбира се, повечето свестни учители имат известни желания по отношение на учениците си, но са наясно, че нямат право да ги налагат или пък основание да очакват учениците им да се съобразят с тях.)
Христос очаква от учениците си да изоставят всякакви свои предварителни представи за света и живота си, и да прегърнат изцяло неговия светоглед, набор от ценности, и намерения. Едва в тази светлина имат свободата да избират своя път в живота и призвание.