Поставяйки под съмнение собствените си презумпции, както и тези на всеки друг, съвсем не твърдя, че няма такова нещо като абсолютна истина. Освен ако логическото ни мислене е съвсем затворен кръг, отвъд който няма нищо друго, съществуването на една абсолютна действителност е без съмнение. А истината е чисто и просто тази действителност.
Въпросът е способен ли съм на този етап да познавам тази действителност по такъв начин, че да няма място за съмнение? Възможно ли е да бъда сигурен, че каквато и да било част от онова, което знам, отговаря точно на действителността? Струва ми се очевидно, че отговорът на тези въпроси е отрицателен.
Това не е отрицание на способността ми да знам каквото и да било, а реалистично признание, че дори онова, което изглежда знам с огромна сигурност, при внасяне на нова информация може да се окаже, че има доста по-различно обяснение от досегашното, и съответно взаимодейства с останалите ми „знания“ по неподозиран до сега начин.
В началото на двадесет и първия век човечеството разполага с повече познания от когато и да било, и именно затова си давам сметка колко малко всъщност зная и колко голяма е възможността и това малко да не отговаря съвсем на истината. От това, че съществува абсолютна истина, съвсем не следва, че аз мога да разчитам на знанията си за нея абсолютно.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.