Благовествам със смиреното съзнание, че е възможно изцяло или отчасти да съм се заблудил. Същевременно имам разумни основания да вярвам на Бога, както и притежавам своя досегашен опит, който ме кара да се облягам на досегашните си представи за света и Бога. Поради това естествено споделям причините си за тази вяра с инакомислещи познати и приятели, като съответно приемам за даденост, че и те ще споделят своя опит и основания за доверието в своя обект на вяра.
Това схващане за благовестването не се дължи на стремежа да бъда по-добре приет от инакомислещите. Не е PR подход. Мотивирано е от съзнанието, че действително не разполагам с абсолютно сигурно познание за действителността, така че моята вяра е възможна, но не задължително вярна. Също както и вярата на друговерците. Слушам внимателно другите, не само за да мога да си “кажа своето”, а защото е съвсем възможно да ми разкрият аспект на действителността, който ми е непознат, или те разбират по-добре.
Основните форми, които заема такова споделяне на “благовестия”, са разказът и дебатът. Разказваме личния си опит и аргументирано излагаме основанията за своята вяра. Защото най-добрият начин да видя колко убедително изглежда вярата ми за непосветените е като влизам в диалог с такива и се аргументирам по най-добрия начин. Чак тогава разбирам колко много въпроси съм приел за даденост.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.