Не е непременно порочно да твориш добро с чужди средства. Хората с капитали са достатъчно заети, така че винаги има нужда от други, които да управляват средствата им от тяхно име. Освен това има изобилие от нужди, за които няма достатъчно информация, и предназначението на повечето организации с идеална цел е да привлекат внимание към тези нужди, да наберат финансиране за тях и да управляват въпросните капитали.
Широко разпространена е представата, че “бедните” са по-щедри от богатите. И очакването, че за да бъде една организация наистина добротворческа, служителите ѝ трябва да са ниско платени, а тя да няма печалба, но да раздава всичките си постъпления на нуждаещи се.
Възможно е така да проявявам щедрост към нуждаещите се около мен, че в дългосрочна перспектива да се обричам на невъзможност да го правя повече. Това е особено вярно когато става въпрос за институционална благотворителност – фондации, училища и т.н. Понякога нуждата пред мен е толкова насъщна и належаща, че не бих бил човек, ако не помогна. Но в повечето случаи е добре да съобразя помощта си с дългосрочната стратегия, която съм начертал.
Има разлика между езика на филмите и словесната реч. Киното изобразява и въплътява истината, докато речта я описва и обяснява. Речта е в състояние да изразява истини по-линейно и едностранно, като ги прави разбираеми с помощта на логически аргументи и фигури на речта (словесни картини). Киното, от своя страна, представя истината за света и живота по-цялостно, плътно и многоизмерно.
Всеки филм е израз на представи за света. Представите на сценариста, на режисьора, на продуцентите (или пък на автора на романа, по който е написан сценария). Не всички идеи в един филм обаче отразяват идеите на когото и да било от творците, които стоят зад него. Освен ако филмът не е пропаганда.
Вярата е риск. Да повярвам на някого означава да се облегна на него, а не на себе си. Да изпусна контрола. Да се поставя в положение на уязвимост. Предполага възможността да се окажа разочарован.
Понеже се страхувам от уязвимостта, не обичам когато други проявяват уязвимост в моето присъствие. Презирам ги като слаби личности. Отблъскват ме.
Страхът води до изсушаване.
Понеже ме е страх да застана на открито, изпитвам постоянна потребност да се прикривам. Страх ме е, че не ставам за нищо и че никой не би ме харесал, ако има възможност да ме види такъв какъвто съм всъщност. В резултат на това съм развил у себе си свръхспособност да представям на хората своята маска. Тя е (почти) винаги приятна, любезна, и добронамерена, но никога уязвима. Не показвам “пред хората” бурни емоции, нито пък разказвам за себе си потенциално компрометиращи случки. Само такива, които в крайна сметка отново ме представят в положителна светлина. От онези, след които слушателите си казват: “Брей, трябва да е много смел, че да не се притеснява да разказва толкова компрометиращи неща за себе си!”