В последния (засега) роман на Умберто Еко срещнах откъс, който е много актуален и поучителен за мнозина от нас, българите:
За да дадеш надежда на народа, ти трябва враг. Не помня кой казва, че патриотизмът е последното убежище на негодниците: като нямаш морални принципи, развяваш някое знаме, а мръсниците винаги се позовават на чистотата на расата си. Националната идентичност е последното убежище на обидените от живота. И така чувството за идентичност се основава на омразата, на омразата към онези, които не са същите като теб. Трябва да възпитаваме омразата като гражданска страст. Врагът е приятел на народите. Винаги имаш нужда да мразиш някого, за да оправдаваш собствената си нищета. Истинската първична страст е омразата. А любовта е ненормално състояние. Затова именно е бил убит Христос: говорел е срещу природата. Не можеш да обичаш някого през целия си живот, от тази невъзможна идея се раждат изневярата, майцеубийството, предателството на приятеля… Обаче можеш да мразиш някого цял живот. Трябва обаче този някой да го има, за да може да ни позволява да подхранваме омразата си. Омразата стопля сърцето.
Умберто Еко, “Пражкото гробище” (изд. “Бард”, София, 2012 г.), 376 стр.
Горните думи са актуални за всеки българин и би било полезно всеки от нас да се огледа в тях и да се вгледа дълбоко в себе си. В определени кръгове патриотизмът е издигнат в абсолютна нравствена ценност. Само че в исторически план и патриотизмът, и национализмът, са относителни ценности, които се появяват сравнително скоро. Много по-древна и природно обоснована е лоялността към семейството. Само че християнството релативизира всички тях и издига като абсолютна ценност любовта към ближния, под която категория на практика влизат всички хора около мен. Фактът, че в съвременна България, в която мнозинството се отъждествяват като православни християни, срещаме патриотарски нагласи и то редом с издигане на православието като национална религия, говори недвусмислено за невежеството и тоталното непознаване на християнството сред нашия народ.
В същия абзац малко преди това Еко написва нещо изключително актуално като обяснение и за много от действията на българските управници:
Не искам да изтребвам евреите, евреите всъщност са най-добрите ми съюзници. Искам да укрепя моралните устои на руския народ и не желая (не го желаят и хората, на които искам да угодя) народът да насочи недоволството си срещу царя. Следователно той се нуждае от враг. Няма смисъл да търся врага, как да го кажа, в монголите или татарите например, както са правили едно време самодръжците. За да е разпознаваем и страшен, врагът трябва да е у дома или на прага на дома ти. Та затова евреите. Божието провидение ни ги е изпратило да ги използваме, за Бога, и да се молим непрекъснато да има по някой и друг евреин, когото да мразим и от когото да се страхуваме.
Умберто Еко, “Пражкото гробище” (изд. “Бард”, София, 2012 г.), 375-376 стр.
Всеки път когато една група в обществото започва да посочва друга като враг с голямо “В”, може да потърсите чии интереси обслужва това демонизиране. Защото такива интереси винаги има. А действителността е, че почти никой враг не е само черен. И когато прочетете (или чуете) дадена група да охарактеризира друга група единствено с оглед на негативните й черти, търсете интереса!
Ето списък на някои от враговете, които се използват от съответни групички в българското общество с цел разсейване на вниманието или укрепване на властта:
- циганите
- хомосексуалистите
- бежанците
- сектите/неправославните
- мюсюлманите
- евреите
- либералите
- консерваторите
- интелигенцията (каквото и да означава това)
- необразованите/простите
- комунистите/социалистите
- агентите на ДС
- амилениалистите
- антиномистите
Това в никакъв случай не означава, че всички или някои от гореизброените групи няма за какво да бъдат критикувани или обвинявани. Но едно е да критикуваш (като даваш ясно да се разбере, че забелязваш и качествата и положителните характеристики на дадена група от хора), друго е да мразиш (което е едно и също с това да не можеш да понасяш)! Когато не можеш да кажеш нищо хубаво за дадена група от хора, тогава със сигурност знаеш, че си станал жертва на нечии манипулации или пък самият ти сееш омраза.
Почти никой не може да твърди, че не изпитва омраза към никого. Допускам, че има изключения, но повечето от нас по една или друга причина (лични преживявания, чужди влияния и т.н.) сме склонни да гледаме на дадена група от хора като единствено “черни”. Аз доскоро мразех богословските и политическите либерали, например. А понастоящем мразя “фарисеите” или законнически настроените християни, чието разбиране за християнството и Библията е толкова ограничено, че няма почти никаква връзка с оригинала. Затова и подобава да се моля: “Имай милост към мен, Господи!”
Ти кого и защо мразиш?
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.