Разсъждение на глас №40: Относно участието в разходите на църквата

Разсъждение на глас №40: Относно участието в разходите на църквата

ВМЕТКИ

Ако съм част от една църковна общност и се ползвам от уюта на сградата за събрания, електричеството и топлината в нея, неестествено би било да не участвам в покриването на разходите, свързани с нейната поддръжка. Ако доходите ми не позволяват такива дарения, може да даря от времето и/или труда си. А ако съм възпрепятстван да помогна дори по този начин, вероятно самият аз се намирам в нужда от помощ, и не бива да чувствам вина или срам.

(още…)

Разсъждение на глас №38: Относно даренията към църква

Разсъждение на глас №38: Относно даренията към църква

ВМЕТКИ

Твърди се, че даряването на пари на църквата е израз на благодарността ми към Бога. Кое налага да изразявам благодарността си тъкмо така вместо да вдигна банкет, на който да поканя приятели и познати (а защо не и непознати), например? Или пък да даря вещи и пари на някое селско училище? Или да построя такова?


Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.

Разсъждение на глас №37: Относно даренията към църква

Разсъждение на глас №37: Относно даренията към църква

ВМЕТКИ

Никой християнин не може да бъде задължен да дава на църква или организация, освен ако сам не се задължи. Проявата на щедрост към когото и да било би трябвало да бъде доброволно решение. А решението би следвало да е с инвестиционен характер, т.е. с оглед на това какво искам да се случи в резултат на моята щедрост и как се вписва тя в по-цялостното ми разбиране за целите на живота ми.


Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.

Разсъждение на глас №35

Разсъждение на глас №35

ВМЕТКИ

Всеки зрял човек копнее да бъде независим и продуктивен. Когато щедростта ми превръща нуждаещата се в зависима от помощта ми, а не я освобождава, тогава не съм благодетел, а манипулатор.


Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.

Унизителната привлекателност на патриотизма или Кого мразиш?

Унизителната привлекателност на патриотизма или Кого мразиш?

ВМЕТКИ

В последния (засега) роман на Умберто Еко срещнах откъс, който е много актуален и поучителен за мнозина от нас, българите:

За да дадеш надежда на народа, ти трябва враг. Не помня кой казва, че патриотизмът е последното убежище на негодниците: като нямаш морални принципи, развяваш някое знаме, а мръсниците винаги се позовават на чистотата на расата си. Националната идентичност е последното убежище на обидените от живота. И така чувството за идентичност се основава на омразата, на омразата към онези, които не са същите като теб. Трябва да възпитаваме омразата като гражданска страст. Врагът е приятел на народите. Винаги имаш нужда да мразиш някого, за да оправдаваш собствената си нищета. Истинската първична страст е омразата. А любовта е ненормално състояние. Затова именно е бил убит Христос: говорел е срещу природата. Не можеш да обичаш някого през целия си живот, от тази невъзможна идея се раждат изневярата, майцеубийството, предателството на приятеля… Обаче можеш да мразиш някого цял живот. Трябва обаче този някой да го има, за да може да ни позволява да подхранваме омразата си. Омразата стопля сърцето.

Умберто Еко, “Пражкото гробище” (изд. “Бард”, София, 2012 г.), 376 стр.

(още…)