1 май 2026 г. | Като стана дума… |
Нещо очевидно, което обаче аз проумях едва когато преди няколко месеца за втори път се заех да изгледам всички сезони на “Всички обичат Реймънд”. Американците, а покрай тях и всички останали, в някои случаи по забележителен начин използват ситуационните комедии, както и сериалите въобще, за да възпитават зрителите. Сериалът за Реймънд, например, трябва да е задължителен за всяка двойка, която обмисля брак, както и за родителите, и най-близките роднини и приятели на двамата млади. Може да не спести напълно обръщането към психотерапевт, но със сигурност ще помогне да се стигне до съществените въпроси по-бързо.
Така че, ако някой буден българин наистина има на сърце да подбужда съвременниците си към добро, трудно би намерил по-подходящо призвание от това да стане сценарист на сериали. Защото сериалите днес са онова, което са били сериализираните романи по времето на Дикенс – мощен инструмент за промяна на обществените нагласи.
Тази публикация е част от рубриката Като стана дума…, в която публикувам свои коментари по актуални въпроси. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.
22 апр. 2026 г. | Бележник |
Това не е леко четиво за приспиване, но ако обичате да си задавате въпроси и вече сте наясно, че преосмислянето на българската история е абсолютно задължително, за да може повече българи да се обединим около адекватни цели и добра визия за развитие, тогава ще намерите, че Философия на новата българска история от Златко Енев е добре написана, и се отплаща за инвестираното време.
Тази публикация е част от рубриката
Бележник, в която публикувам кратки бележки на всякакви теми. Тези публикации са препратки към интересни материали, недовършени разсъждения или спонтанни впечатления. Повече за рубриките в сайта може да прочетете
тук.
31 окт. 2025 г. | Богословие |
Преди единадесет години написах един дългичък текст (
Halloween може да бъде християнски празник), защото не спирах да се изненадвам как маса хора се горещят около Хелоуин без да имат представа за какво говорят всъщност. Някои от тях съвсем добронамерено смятат, че защитават доброто, но са всъщност в плен на планина от заблуди. Написах този текст, защото и аз бях израснал в среда, която ми беше втълпила много от същите заблуди в главата. Сънувах кошмари с демони, които ме дърпат в канализационните шахти, и се боях какво може да ми стори дявола. Докато през същото време се сблъсквах със злото всекидневно в лицето на обикновената соц среда, непознати и познати около мен, дори най-близките в семейството.
Тогава не исках или не можех да бъда така категоричен, но днес спокойно мога да кажа, че историческите данни не потвърждават повечето от тезите на противниците на Хелоуийн:
-
Християнското влияние в този празник е далеч по-старо и по-всеобхватно отколкото повечето от нас си даваме сметка. Макар и зад датата и зад някои обичаи да стоят по-древни нехристиянски практики и представи, християнският светоглед още в средновековието успешно ги преосмисля и изпълва с ново съдържание, и смисъл. В този процес са въвлечени всички човешки възприятия – зрение, слух, досег, обоняние, разум, въображение, чувство за хумор. Парадоксално е колко малко съвременни “християни” си даваме сметка за тази цялостна християнизация на тогавашните общности в Европа, а и не само в нея.
-
Съпротивата срещу злото е съществена част от юдейския, а след това и християнския наратив, но Библията не представя кохерентна доктрина за дявол, демони, и т.н. Както заявява и наскоро посетилият България специалист по Стар Завет, Джон Уолтън, в юдейските Свещени писания отсъства всякаква следа от собствена демонология. Срещат се откъслечни препратки към светогледите на заобикалящите ги култури, но по всичко изглежда, че древните юдеи не са имали собствена “доктрина” за демони, дявол и т.н. Новият Завет също не надгражда това положение. Идеята за една личностна зла сила (дявол, Сатана, Велзевул и т.н.), която разполага със своя армия от демони, и се явява основен опонент на Твореца Бог, не е формулирана в Библията, а е развита по-късно от завършването на канона на християнските Свещени писания, и то под влиянието на чужди светогледи. А към съвременната християнска “традиционна” представа за дявола и демоните повече принос имат Данте и Милтън, отколкото който и да било богослов. Обяснима, но все така парадоксална историческа ирония е фактът, че за масите християни традиционните представи за дявол и демони са по-недвусмислено “библейски” отколкото почти всяка християнска доктрина. Парадокс, защото Свещените писания нито знаят, нито се интересуват много от “зли сили”, но категорично предупреждават за злото, на което е способен всеки от нас. Неприятелят не е отвън, а вътре в нас.
-
Страхуващите се от магии, езичество, окулт и т.н. с това демонстрират, че са много повече в плен на нехристиянски представи за света отколкото, че се борят за “истината”. В християнския светоглед не съществува друг бог освен Твореца на всичко съществуващо, и на него се подчиняват доброволно или не всички творения. Този Творец е дал достатъчно свобода на творенията си да избират дори да му се противопоставят, но надеждата в християнския светоглед се корени в разбирането, че парадоксално свободата на творенията не ограничава способността на Твореца да направлява творението си и хода на историята, така че в крайна сметка доброто винаги да тържествува. Нещо повече, именно заради дадената им свобода, човешките същества имат огромната възможност да се противят на подтиците към зло у самите себе си, както и на злите дела на другите, така че да се явяват съработници с Бога в установяването на неговия всеобхватно добър ред в творението. Християните би трябвало да са последните, които се боят от магии, други светогледи или каквито и да било “зли сили”.
Като поглеждам назад със знанието и опита, които имам понастоящем, си мисля, че такива текстове са по-скоро самотерапия. Защото онези, които ще ме разберат, вече така или иначе мислят като мен. А другите просто няма да разберат отправната ми точка, защото вече не споделяме едни и същи представи за света.
Припомням всяка година този текст само заради онези, които вече са тръгнали да се измъкват от блатото на заблудите, но се чувстват самотни, защото оставят зад себе си някои от близките си.
Не ме е страх от свръхестествени зли сили, но съм болезнено запознат с обикновеното зло, на което е способен всеки човек, особено аз. Най-големи злини съм склонен да извърша именно тогава когато се възприема като оръдие на правдата срещу някой друг, в когото проектирам страховете си и го приема за въплъщение на злото. Тогава най-лесно съучаствам с други в разрушаването на онова, което не сме създали ние на първо място.
Последно, с голяма радост забелязвам напоследък, че има много повече българи, които са ми по-скоро съмишленици, отколкото съм предполагал. Това само по себе си заслужава празнуване. 
Тази публикация е част от рубриката Богословие. Богословието е един от основните ми интереси, така че всичко каквото пиша в един или друг смисъл има отношение към него. Тази рубрика обаче е предназначена за публикации, които се занимават с конкретни богословски въпроси. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.
27 мар. 2017 г. | Книги |
Тази публикация е рецензия на книгата на Адриан Плас “Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)”. Първоначално е публикувана във в. “Зорница” (в броя от октомври 2015 г., стр. 2 и 4, под заглавие “За да не се вземаме твърде на сериозно…”) и тук се пресъздава точно във вида, в който е отпечатана във вестника, с любезното разрешение на издателите.
Ние, евангелистите, сме сериозни хора. Вероятно повлияни от съдбовната си благовестителска мисия в този свят, сме склонни да обръщаме всички разговори с „невярващи“ – в Интернет или лице в лице – в беседи за моралните ценности и Бога. Нерядко сме и силно обидчиви и готови да припознаем в насмешливото отношение към самите нас съпротива срещу Твореца. Ако е вярно, че смирението се проявява в способността на човека да се надсмива над себе си, то книгата на Адриан Плас „Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)“, издадена от Български християнски студентски съюз през далечната 2003 г., е така необходимото ни помагало за израстване във въпросната добродетел.
„Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)“ от Адриан Плас (БХСС, 2003 г.)
Книгата представлява „духовния“ дневник на един обикновен английски евангелист, който ходи на обикновена работа, има (почти) обикновено семейство, активен член е на обикновена умерено харизматична църква и се опитва да води (не)обикновен християнски живот. Въпросният дневник обхваща малко по-малко от половин година (от 14 декември до 31 май), но именно в този период попадат най-значителните празници в християнския календар, както и традиционният (за Англия) палатков лагер Spring Harvest, като всичко това дава на героите множество възможности за разнообразни преживявания. Първоначалните намерения на главния герой са да си води „духовен журнал в полза на бъдещите поколения“, където да записва „всяко ново божествено прозрение и преживяване“, с надеждата написаното един ден да „свети като фар в тъмнината“. Пълната му откровеност обаче ни разкрива един малък свят от личности, с които лесно може да отъждествим себе си и своите близки и познати. Също като мен Адриан пропуска да чете от Библията всеки ден, трудно издържа да се моли в продължение на повече от няколко минути, трудно се съсредоточава по време на проповеди и умът му блуждае във всякакви неблагочестиви посоки. Колкото и да копнее животът му да прилича на този на големите „герои на вярата“, ежедневието му прилича на това на всеки друг от съседите и приятелите му, където Бог на пръв поглед трудно може да се забележи. В негово лице срещаме стремленията, съмненията и страданията на всеки от нас, обикновените вярващи, между които – също както и между невярващите – има пияници, похотливци, лъжци и лицемери. Оказва се, че Христос няма против да си има вземане-даване с такива, а дори е в състояние и плавно да ги променя. До такава степен, че понякога е трудно да се каже със сигурност кой е Христов и кой не е. Както казва един от съседите чудаци на Адриан: “[Исус е] бил причина за големи скандали тогава… и продължава да е такъв и досега. Не ти дава да си направиш малка хубава системка и да я наречеш „църква“ и не ти позволява да се измъкнеш, като правиш по четири събирания на седмица, на които обсъждаш какво ще правите на събиранията през следващата седмица. Ако искате това, ще откриете, че Исус е крайно неподходящ. Казва неудобни и трудни неща като „обичай враговете си“ и „кани на вечеря хора, които наистина имат нужда от това“ и „обичай Бога преди всичко друго“. Ужасен е в това отношение. Тогава не са успели да Го поставят натясно и досега не могат…” Така посред непрестанния наниз от комични, а нерядко и трагични ситуации, в които се озовават героите на дневника, към края на книгата читателят остава с подозрението, че Бог е далеч по-въвлечен в ежедневието ни отколкото изглежда.
В англоезичния протестантски свят практиката да се води личен дневник с духовни размишления широко се насърчава, а немалко такива се издават и като книги за насърчение на „обикновените“ вярващи. В тях уважавани „герои на вярата“ споделят своите необикновени „опитности“ и прозрения. Жанрът се радва на радушен прием, макар и последствията за читателите най-често да са дълбока потиснатост и убеденост, че „нещо не е наред с мен като вярващ“. Дневниците обаче не са само християнски феномен. Пет години преди появата на „Свещеният дневник на Адриан Плас“ (през 1987 г.) класациите за продажби на книги в Англия са оглавени от творбата на Сю Таунзенд – „Тайният дневник на Ейдриън Моул (на 13 и ¾ години)“ (българското издание е на „Гея-Либрис“, 2009 г.). Книгата представлява въображаемия дневник на едно обикновено английско момче. Съвпадението с първото име на Адриан Плас е случайно, но авторът съвсем съзнателно взаимства идеята и формата, за да се обърне едновременно към обикновените англичани, както и към обикновените християни, и да ни разкаже за личностното и „духовното“ израстване на своя съвсем обикновен герой.
Действителният Адриан Плас работи в младежките си години като социален работник към център за деца със специални нужди. След години работа обаче изпада в дълбока лична криза, след която решава да се посвети на писателска и актьорска дейност (следвал е актьорско майсторство в бристолската драматургична школа). Първоначално пише предимно за себе си и с терапевтична цел, като първата му (издадена много по-късно) творба е новелата „Посещението“, в която се разказва за една въображаема местна англиканска църква, посетена от Исус. „Свещеният дневник на Адриан Плас“ е първата му издадена книга, която се заражда под формата на редовна рубрика към английското списание Family Magazine. Книгата бързо набира популярност и е последвана от още няколко от същата поредица. Оттогава Адриан Плас е написал тридесет и шест книги, последната от които е „Свещеният дневник на Адриан Плас – Адриан Плас и църковната почивка“ (издадена в Англия през март 2013 г.). Двамата със съпругата му често са канени да изнасят лекции и представления, а междувременно участват активно в една съвременна надденоминационна монашеска общност в северната част на Ангsvлия.
Българското издание на книгата се радва на чудесен превод от Чавдар Хаджиев, който се е постарал да превъплъти типично английските шеги в такива, които имат повече смисъл в българската ни култура. Например, тъй като Джералд, синът на главния герой, има забавния навик да подхвърля на баща си анаграми, българските читатели можем да се наслаждаваме на образци като факта, че „Климент Охридски” е анаграма за „Ти, мил ден хорски“, а „др. Леонид Брежнев е анаграма за „див, небрежен дрол“. Изданието включва също подходящи илюстрации от Ивайло Кънчев.
„Свещеният дневник“ е книга, която всеки евангелист задължително трябва да прочете. Това е книгата, която трябва да се дава на всеки новоповярвал. Но ако не можете да се разпознаете в горните редове, а по-скоро усещате раздразнение, то все още не сте готови за тази книга.
В началото на тази рецензия прецених евангелистите като твърде сериозни и лишени от чувство за хумор. За щастие това не е съвсем вярно. Защото Адриан Плас е евангелист и не е единственият писател в протестантския свят, който знае как да се надсмива над собствените ни неадекватности. Всъщност мнозина православни и католически вярващи твърдят, че тъкмо евангелистите имаме най-много вицове за себе си. Ако е вярно, именно това може да е преимуществото, което може да ни помогне да бъдем малко по-смирени и малко „по-обикновени“.
22 сеп. 2014 г. | Лично |
ЛИЧНО
Преди около година, големият ни син, Филип, изяви желание да се отърве от някои от играчките си като ги продава в парка на други деца. Не знам откъде му беше хрумнала идеята. Може би от някоя книжка или филмче. Във всеки случай аз изказах критично мнение и не я реализирахме. Оттогава обаче продължих да мисля и стигнах до извода, че съм постъпил много глупаво като не съм насърчил импулса към предприемчивост у сина си. И така…
(още…)
15 май 2012 г. | Вметки |
ВМЕТКИ
В последния (засега) роман на Умберто Еко срещнах откъс, който е много актуален и поучителен за мнозина от нас, българите:
За да дадеш надежда на народа, ти трябва враг. Не помня кой казва, че патриотизмът е последното убежище на негодниците: като нямаш морални принципи, развяваш някое знаме, а мръсниците винаги се позовават на чистотата на расата си. Националната идентичност е последното убежище на обидените от живота. И така чувството за идентичност се основава на омразата, на омразата към онези, които не са същите като теб. Трябва да възпитаваме омразата като гражданска страст. Врагът е приятел на народите. Винаги имаш нужда да мразиш някого, за да оправдаваш собствената си нищета. Истинската първична страст е омразата. А любовта е ненормално състояние. Затова именно е бил убит Христос: говорел е срещу природата. Не можеш да обичаш някого през целия си живот, от тази невъзможна идея се раждат изневярата, майцеубийството, предателството на приятеля… Обаче можеш да мразиш някого цял живот. Трябва обаче този някой да го има, за да може да ни позволява да подхранваме омразата си. Омразата стопля сърцето.
Умберто Еко, “Пражкото гробище” (изд. “Бард”, София, 2012 г.), 376 стр.
(още…)
4 мар. 2012 г. | Богословие |
БОГОСЛОВИЕ
В петък получих по пощата последната книга на Кенет Бейли, която бях поръчал преди няколко седмици от The Book Depository. Веднага я разгърнах и прехвърлих съдържанието, а по-късно вечерта започнах и да я чета.
Ако не сте чували за Кенет Бейли, няма проблем. Почитателите му все още не наброяват милиони, нито пък книгите му се продават в стотици хиляди. През последните десетина години обаче известността му в англоезичния свят постоянно нараства и то не на последно място, заради автори като Н. Т. Райт, Крейг Бломбърг и Тимъти Келър, които го цитират с одобрение. Бейли е син на американски мисионери, но прекарва 40 години от живота си (1955-1995) в Близкия изток, като преподава в семинарии и учебни институции в Египет, Ливан, Израел и Кипър. Има научни степени по арабистика и систематично богословие, и докторат в областта на Новия Завет. Ръкоположен е за служител към презвитерианската църква (PCUSA). Приносът му е основно в тълкуването на притчите на Исус (основно в Евангелието според Лука). Специализира в изследване на културния контекст и литературната форма на Новия Завет. Автор е на доста научни статии и публикации, както и на десетина книги. Повечето от книгите му са академични трудове, но написани на език, който може да бъде разбран и от неспециалисти. Освен това е изготвил сценариите на два пълнометражни филма, а с участието му има записани над 100 видео лекции. Все още продължава да пътува и да изнася лекции (предимно в САЩ).
(още…)
You must be logged in to post a comment.