П-р Ангел Пилев е публикувал вчера в 17:52 ч. във Facebook видео обръщение, в което заявява непоколебимата си решимост да протестира срещу произволията на сегашното правителство докато то не падне от власт.
Вградил съм видеото както от Facebook, така и от YouTube, в публикацията си по-долу, а за по-голямо удобство свалих обръщението и под формата на текст като си позволих съвсем леки козметични редакции на места, където изговаря една дума, докато очевидно има предвид друга.
Съпротивителното движение в Румъния през 1989 г., което доведе до свалянето на диктатора Николае Чаушеску от власт, започва от личната непоколебимост на протестантския пастор от Реформираната църква в Румъния, Ласло Тьокеш. Кървавите събития в Тимишоара през декември 1989 г., които прерастват в т. нар. “Румънска революция”, представляват опита на властта да потуши протестите в защита на п-р Тьокеш, който става обект на репресии поради критиките си към румънското правителство, излъчени по унгарската телевизия през лятото на същата година. С това политическата активност на п-р Тьокеш съвсем не се изчерпва. В годините след падането на комунистическия режим той е депутат в Европейския парламент (2007-2019 г.), заместник-председател на същия (2010-2012 г.), почетен председател на Демократичния алианс на унгарците в Румъния и ръководител на Унгарския национален съвет на Трансилвания, организация за трансилванските унгарци. Тьокеш е тясно свързан и с Унгарската народна партия на Трансилвания.
На фона на широкоразпространеното в България (и не само) гледище, че религиозните служители не бива да се занимават с политика, за мен няма никакво съмнение, че след десетилетия, на примера на п-р Пилев ще се гледа като на светло изключение и достойна проява на будна гражданска съвест. За съжаление, единици са такива като него и п-р Момчил Петров, които виждат, че ако християнската вяра не подбужда съвестта на един християнин към съпротива срещу неправдата във всичките ѝ прояви, то такава вяра е компрометирана и безполезна.
Добра вечер, приятели!
Първо искам да кажа, че подобни видеа не ги правя с удоволствие. Не това е изгарящото желание на сърцето ми, понеже има толкова много други неща, за които бих предпочел да говоря. Но се налага. Защото всички живеем в една страна, наречена България, и това, което става в нея, пряко или косвено засяга всички нас. Засяга нашите семейства, засяга нашите доходи, нашите деца и тяхното бъдеще.
Изправени сме пред ситуация, в която правителството на Румен Радев разполага с мнозинство от 131 депутати, а подкрепяната от него Илияна Йотова спечели президентските избори. И през следващите пет години ще бъдем принудени да я търпим, заедно с всичките сътворени глупости, и заедно с позорния слугинаж към Кремъл.
За мое огромно съжаление проевропейските десни сили не успяха да се обединят и да издигнат единна кандидатура. За сметка на това комунисти, комсомолци, социалисти, руски патриоти, пролетарии от всички села и градове успяха да се обединят зад Йотова. И резултатът е налице. Гафовете на това управление са всекидневни. Скандалите не са само вътрешни, но и международни, а срамът остава за цялата ни нация. Или поне за онази част от българите, които все още изпитват подобни чувства.
Едно трябва да е ясно: комунистите оставка не подават, докато не им се нареди от Кремъл. Ние, софиянци, добре помним как повече от 400 дни преследвахме правителството на Орешарски – персонално Орешарски – по улиците на София с едно-единствено искане: оставка, да си ходи. Повече от 400 дни.
И защо го припомням? Защото комунистите са майстори на разводняването, на протакането, на хвърлянето на мръсни бомби в публичното пространство. Ще има комисии, ще се организират експерти, ще се чакат становища, ще се назначават проверки. Ако трябва, и референдум ще направят, ще се допитват до народа. Въпросът, както винаги, е кой пита, какво пита и как ще пита. Ще се гласува, ще се прегласува, ще се разглежда, ще се преразглежда и докато се усетим – може и вето да има – току-виж четири години изтекли. А през това време се теглят заеми с пълни шепи, защото според мен именно за това те докопаха властта – за да могат и те да се намажат.
И тогава стигаме до нещо изключително тревожно. Вчера, на 6 ноември, премиерът Румен Радев, представяйки бюджет 2027, сравни финансовото наследство, което според него е получил, с тежък камион с отказали спирачки, летящ към пропастта. Друг въпрос е, че той е шофьорът – той има цялата власт. Друг въпрос е, че седем от предишните правителства бяха негови. Представяте ли си? Премиерът на България говори за камион без спирачки, който лети към пропастта. Това е надеждата. Разбира се, той обвини предишните управления и заяви, че неговото правителство трябва да спре този камион.
Въпросът, който аз ще задам, е много прост: кой ще плати цената, ако този камион не бъде спрян? Радев ли? Йотова ли? Министрите ли? Не, ще я платим ние, обикновените българи. И не говорим за някаква далечна, въображаема опасност.
Вчера в предаването „Панорама“ по БНТ станахме свидетели на един показателен сблъсък. Гълъб Донев, вицепремиер и министър на финансите, беше изправен пред документ, представен от Божидар Божанов, за обсъждано пренасочване на част от пенсионните вноски от втория към първия пенсионен стълб. Това са нашите спестявания, вашите спестявания, които правителството иска по някакъв начин да открадне. Божанов го обвини в лъжа и настоя да се извини на българските граждани. Донев отрече правителството да е възнамерявало да използва тази мярка за запълване на бюджетния дефицит. Но самият факт, че подобно предложение е било обсъждано, поставя огромни въпроси.
Въпросът е докога ще се правят експерименти с парите и бъдещето на българските граждани. Това не са техни пари. Докога ще слушаме обяснения, оправдания, взаимни обвинения, вместо да виждаме отговорност?
А Илияна Йотова? За мен тя е олицетворение на политическата безскрупулност. Още когато гръмна първият скандал с помилването на наркобосовете, тя трябваше да даде ясни, убедителни отговори. Според мен моралният изход беше оставка. Но, както казах в началото, комунист оставка не дава. Вместо да поеме политическа отговорност, тя се кандидатира за президент и с подкрепата на комунисти, социалисти и руски патриоти спечели изборите. Това за мен е политически гьонсуратлък.
И тук има нещо много важно. Йотова не спечели, защото огромно мнозинство от българския народ застана зад нея. Спечели в условията на огромно обществено разочарование и отказ от участие в изборите. Около 4 милиона българи не гласуваха. Хора, отвратени от политическите скандали, от лъжите, от безкрайните обещания. Хора, които не се чувстват представени от нито един политик. Разбирам ги. Но има и една жестока истина: когато ти се откажеш от политиката, политиката не се отказва от теб. Тя продължава да определя живота ти.
Да, инфлацията ще продължи да расте. Да, ще се теглят нови заеми. Да, покупателната способност на българите ще започне да намалява осезаемо. Не твърдя, че България непременно ще фалира. Слава Богу, приехме еврото и сме част от европейската финансова система, която ни дава допълнителна стабилност. Тоест Европа няма да позволи еврото да фалира. Но това не означава, че ще живеем по-добре. Напротив, можем да станем по-бедни, без държавата формално да е фалирала. И тази бедност няма да я усетим от телевизионното студио. Ще я усетим в хладилника, в магазина, в аптеката, в сметките за ток, отопление и вода.
Особено тежко ще бъде, предполагам, за семействата с кредити. Представете си човек, който днес изкарва достатъчно, за да плаща месечна вноска от 500 евро. Справя се някак – плаща сметките, купува храна, поддържа семейството си. Но ако цените продължат да растат и доходите му изостанат от тях, същите тези 500 евро ще започнат да изглеждат непосилни. Защото банката няма да намали вноската само защото хлябът, токът и лекарствата са поскъпнали.
И тогава политическите решения ще престанат да бъдат абстрактни. Те ще влязат във вашия дом, ще седнат на вашата трапеза и ще определят какво можем, и какво не можем да си позволим. Какво можем да ядем и какво не можем да ядем. Страхувам се, че едва тогава мнозина ще осъзнаят какво им се е случило. Едва тогава гладният, отчаяният, озверял народ ще излезе на улицата да търси сметка. Но уви, тогава вече ще е минало много време и за много неща просто ще бъде късно. Много бели ще са направени, много възможности ще бъдат пропилени, много семейства ще са платили цената. И знаете ли какво ще последва? Предполагам – нов спасител, нови обещания, нови красиви думи, нова надежда, че този път ще бъде различно. И пак ще започнем отначало, а времето минава.
И точно това ме боли най-много – пропиляното време ме боли. Защото можеш да възстановиш разрушена сграда, можеш да изплатиш дълг, можеш да поправиш закон, но не можеш да върнеш пропилените години. Не можеш да върнеш младостта на хората, които са напуснали България. Не можеш да върнеш пропуснатите възможности на едно поколение. Не можеш да върнеш времето на семейство, което се е борило просто за да оцелее. И никой политик не може да върне това време. Нито Радев, нито Йотова, нито Гълъб Донев, нито който и да е след тях.
Затова ще продължа да говоря. Ще продължа да пиша, ще продължавам да задавам неудобните въпроси, ще продължа да наричам нещата с истинските им имена. Не защото политиката е най-важното нещо в живота ми. Не е. А защото България е нашият дом, защото свободата не е даденост. Защото никоя власт няма право да се държи така, сякаш държавата ѝ принадлежи. България не е собственост на Радев, на Йотова или на която и да е политическа партия или политик. България принадлежи на българските граждани.
Аз няма да приема за нормално да свикваме с политическата наглост, с безотговорността, с лъжите и със слугинажа към Кремъл. Няма да приема скандалите да бъдат ежедневие, а мълчанието – естествената ни реакция. Ще продължа да настоявам това правителство да понесе политическа отговорност и да си отиде. Знам, че рано или късно всяко управление приключва. Не знаем кога ще приключи това. Надявам се да е скоро. Защото България няма безкрайно време за губене. И не искам след още четири години отново да се питаме как допуснахме да ни отнемат още четири години от живота.
Аз бях с вас, Ангел Пилев.
Стягайте се за протести!
През годините съм изразявал несъгласие с различни изказвания на п-р Пилев. Не одобрявам и до днес липсата на нюанси в начина, по който разглежда ролята на пастирите-доносници, за които пише в книгата си “Пастори – агенти на ДС”. Но имам огромно уважение към него за това, че когато никой не си позволяваше да изобличи действащи протестантски водачи за това, че прикриват факта, че са сътрудничили на Държавна сигурност, той го направи. По този начин извади на яве късчета от реалността, за която и до ден днешен повечето български протестанти избират да си затварят очите. Имаме различия и в богословските си разбирания. Но началото на войната на Русия срещу Украйна беше катализаторът, който започна да променя отношението ми към него. Не знам за друг протестантски пастор в България, който да е направил повече, за да може военнослужещи и цивилни жители на Украйна да получат практическа помощ под формата на храна, дрехи, генератори и всичко друго, от което имат нужда. Вече пет години той не само мобилизира дарители и доброволци, но лично пътува, за да закара помощта на място. В това отношение повече от всеки друг въплъщава примера на Христос за хармония между думи и действия.
По същата причина се възхищавам на Ангел и за лекотата, с която не позволява на тактически или други съображения, да омекотят непоколебимостта на гражданските му позиции. Във време, в което дори фактите загубиха тежестта си на убедителни аргументи, имаме особена нужда от примери като Ангел Пилев, за да се събудим от склонността да изчакваме, докато всичко се изясни. Да се снишаваме докато всяка сянка на опасност отмине. Да прикриваме колебливостта си зад неприкосновеността на правото на различно мнение. Да сме по-категорични в писането си онлайн отколкото знанията ни дават основания, докато същевременно избягваме отстояването на позиците си чрез действия, когато за това може да се наложи да платим цена. В това време на размитост и разделение, Ангел показва на практика как може да се отстояват убеждения ревностно и непоколебимо, докато същевременно остава готов да се променя и развива разбиранията си.
Не пиша тези редове, за да го изрисувам като икона, а за да провокирам самия себе си към същата непоколебимост и решителност. Страната и светът ни имат въпиюща нужда от това повече от нас да бъдем верни на призванието си по същия начин.
Тази публикация е част от рубриката Бележник, в която коментирам чужди публикации и споделям интересни материали. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.