Основният автор на този текст е моята съпруга, Катрин. Преди около месец и половина тя публикува на стената си във Facebook наблюдения от поведението на деца в парка. Разказът й породи оживена дискусия, която ще се опитам да предам по-долу, защото смятам, че изказаните мнения са полезни за осмисляне на заглавния въпрос. Катрин разказа:
Тази вечер изнесох (не съвсем кратка) лекция в Първа евангелска съборна църква в София. Темата на лекцията ми беше „Увод в Проповедта на планината“. Това е най-старата протестантска църква в града (началото ѝ датира от 1864 г.). В нея са се запознали дядо ми, п-р Васил Ангелов (второ поколение протестант, който е получил богословското си образование в престижните Wheaton College и Dallas Theological Seminary в САЩ), и баба ми, Здравка Оббова (дъщеря на Александър Оббов, политик и министър на земеделието в няколко правителства преди и след Втората световна война). Споменавам тези подробности, защото ме порази контрастът между тази типична „протестантска“ вечер и новината, разпространила се с мълниеносна скорост из Facebook кръговете на приятелите ми евангелисти.
Миналата събота повдигнах въпроси относно участието на протестанти в предстоящите парламентарни избори в страната и намирам за подходящо да продължа с „политическите“ въпроси.
Усиленото обсъждане на политически проблеми през изминалата година очерта известни различия сред протестантската общност, а защо не и сред християнската общност като цяло. През по-голямата част от изминалите двадесет и пет години сред въпросните „вярващи“ сякаш превес имаше консенсусът, че „комунистите“ са лоши, а онези, които са срещу тях са добри. В първите години на прехода противопоставянето беше най-изострено и ставаше въпрос просто за сини срещу червени. Ако е имало други мнения, те не са се изказвали открито. Впоследствие правителството на „сините“ изгуби пред конкуренцията на „царя“ и неговите придворни, и картината стана многоцветна. Вече нямаше доминиращ консенсус, а сред християнската общност се чуваха гласове в подкрепа на всички възможни политически сили, с изключение на БСП. Цветовата палитра беше открита за избор, но червеното остана заклеймено като невъзможно.
През последните няколко години обаче разбрах, че някои от приятелите ми, убедени християни, са гласували и възнамеряват да гласуват за БСП (а сега вече и за АБВ). Все още не го заявяват открито, а само пред доверен кръг познати, но и това е невиждано. Консенсусът сякаш съвсем се разпада.
Същевременно сякаш най-гръмки и категорични остават гласовете на поддръжниците на дясното политическо крило. През изминалата седмица от няколко различни места чух мнението, че не може човек да бъде принципен християнин и да има различна от дясната политическа ориентация. Основаваше се на убедеността, че правилно разбиран, християнският светоглед е десен. А онези християни, които залитат вляво, са чисто и просто непоследователни или глупави.
Това повдига въпроса: А какъв е Исус? Ако християнският светоглед намира своето най-отчетливо и ясно изражение в живота на Исус Христос, то какви признаци забелязваме там? Десен или ляв е Христос? Или аполитичен?
Какво мислите? Ще се радвам да споделите и обосновете своето мнение каквото и да е то. Обещавам да не се опитвам да го коригирам според своя аршин.
Тази публикация е част от рубриката „Въпроси“, която излиза веднъж седмично – в събота – и съдържа всякакви въпроси, които занимават съзнанието ми и на които търся отговор/и. Повече за нея може да прочетете тук, а повече информация за рубриките в сайта има тук.
Този път един небогословски въпрос.
След две седмици предстоят поредните избори за народни представители в България. Въпреки продължителните протести миналата година и необичайното активизиране на значителен брой българи, които сякаш едва сега осъзнаха, че политическото мислене и говорене имат огромно значение, на пръв поглед политическата картина не изглежда много променена. Наблюдава се известна смяна на лица и поколения, но политическите послания звучат клиширано, а цинизмът завладява дори мнозина от протестиращите. Сякаш повече от друг път изборът на гласуващите ще бъде не толкова емоционален, колкото прагматичен.
В книгата „Второзаконие“ в Библията срещаме най-различни разпоредби към израелския народ. В 15 гл. на тази книга четем разпоредби относно опрощаването на дългове. Текстът гласи така:
Книгата „Битие“ стои в началото на Библията и разказва за началото на земята, а първите думи са „В начало Бог сътвори небето и земята“. По-нататък става ясно, че ни разказва и за началото на еврейския народ. Затова с основание я наричат „Книга за началата“. Без обаче да обръщам внимание на множеството спорове относно нейното съдържание, преди време се зачудих: а кога и кой за първи път е чул за съществуването на тази книга изобщо? Откога датират най-ранните сведения за нейното съществуване?
Напоследък в сайта писах доста за Божието царство. Но никъде не изложих подредено виждането си за това какво представлява то. А тъй като понятието произлиза от Библията, основателен е въпросът какво всъщност се има предвид под словосъчетанието „Божие царство“? В какъв смисъл е било използвано от юдеите преди Исус? Какво е имал предвид самият Исус когато често говори за „Божието царство“ или „Небесното царство“? Какво са можели да разберат слушателите му? Какво са разбирали под това понятие авторите на евангелията, които предават думите на Исус и реакциите на слушателите му, но вече след събитието на Възкресението?
Царят на Нарния, Аслан, и момчето Едмънд (из „Хрониките на Нарния“, http://j.mp/1qpIKOA).
Какво очаква царят Исус Христос от своите поданици?
През повечето време „християните“ оставяме впечатлението, че Христос ни е оставил подробен списък със задачи за изпълнение, както и още по-изчерпателен списък с критерии, които трябва да покрием, ако не искаме да бъдем изхвърлени от царството. Ако беше така обаче, то нямаше да спорим толкова ожесточено какво точно трябва да вършим и как, и защо е важно.
Очакването на Христос е да му бъдем ученици, т.е. да се учим от него и да се занимаваме с онова, което за него е важно. Това предполага постоянно осмисляне на неговата личност и намерения, и нашето място в тях. В този смисъл Христовите очаквания към нас засягат повече въпроса кои сме, а не толкова какво правим и как се представяме. Макар че, разбира се, колкото повече разбираме себе си и него, толкова повече се променят ценностите ни, приоритетите ни и начина ни на живот.