Основният автор на този текст е моята съпруга, Катрин. Преди около месец и половина тя публикува на стената си във Facebook наблюдения от поведението на деца в парка. Разказът й породи оживена дискусия, която ще се опитам да предам по-долу, защото смятам, че изказаните мнения са полезни за осмисляне на заглавния въпрос. Катрин разказа:
Тази вечер изнесох (не съвсем кратка) лекция в Първа евангелска съборна църква в София. Темата на лекцията ми беше “Увод в Проповедта на планината”. Това е най-старата протестантска църква в града (началото ѝ датира от 1864 г.). В нея са се запознали дядо ми, п-р Васил Ангелов (второ поколение протестант, който е получил богословското си образование в престижните Wheaton College и Dallas Theological Seminary в САЩ), и баба ми, Здравка Оббова (дъщеря на Александър Оббов, политик и министър на земеделието в няколко правителства преди и след Втората световна война). Споменавам тези подробности, защото ме порази контрастът между тази типична “протестантска” вечер и новината, разпространила се с мълниеносна скорост из Facebook кръговете на приятелите ми евангелисти.
В петък получих по пощата последната книга на Кенет Бейли, която бях поръчал преди няколко седмици от The Book Depository. Веднага я разгърнах и прехвърлих съдържанието, а по-късно вечерта започнах и да я чета.
Ако не сте чували за Кенет Бейли, няма проблем. Почитателите му все още не наброяват милиони, нито пък книгите му се продават в стотици хиляди. През последните десетина години обаче известността му в англоезичния свят постоянно нараства и то не на последно място, заради автори като Н. Т. Райт, Крейг Бломбърг и Тимъти Келър, които го цитират с одобрение. Бейли е син на американски мисионери, но прекарва 40 години от живота си (1955-1995) в Близкия изток, като преподава в семинарии и учебни институции в Египет, Ливан, Израел и Кипър. Има научни степени по арабистика и систематично богословие, и докторат в областта на Новия Завет. Ръкоположен е за служител към презвитерианската църква (PCUSA). Приносът му е основно в тълкуването на притчите на Исус (основно в Евангелието според Лука). Специализира в изследване на културния контекст и литературната форма на Новия Завет. Автор е на доста научни статии и публикации, както и на десетина книги. Повечето от книгите му са академични трудове, но написани на език, който може да бъде разбран и от неспециалисти. Освен това е изготвил сценариите на два пълнометражни филма, а с участието му има записани над 100 видео лекции. Все още продължава да пътува и да изнася лекции (предимно в САЩ).
Мой приятел ме попита дали знам за добри сайтове, където би могъл да прочете изчерпателни рецензии на богословски книги. Докато му отговарям реших да се поразтърся из интернет дали не се е появило нещо ново. Скачайки от връзка на връзка полюбопитствах да прочета рецензията на една книга, написана от мно-о-о-ого известна авторка американка. Ще се въздържа да споменавам името й, а любопитните може да прочетат рецензията сами. Не можах да се сдържа да не се засмея обаче на последното изречение:
Йозеф Обербауер – “Златарската чаршия”
Не знам дали някой се е чудил откъде идва името на сайта ми, но може би сте обърнали внимание, че към края на декември 2010 г. се появи ново лого с отрязък от картина на чаршия. Това е още по-видно на Facebook страницата на сайта.
Картината е озаглавена “Златарската чаршия”, а художникът е Йозеф Обербауер (1853 – 1926). Намерих я докато търсех подходящо изображение из Google. Първо я срещнах в Wikipedia, а чак след това открих и копие с по-голяма разделителна способност на страницата на художествената колекция на Музей “Стара София”.
А името на сайта ми хрумна, защото винаги съм харесвал атмосферата на старите чаршии (доколкото си ги представям по описанията в литературата оттогава), които са били освен място за търговия и занаят, така също и основно средище за обмен на информация и общуване. Когато си представях блога си, в съзнанието ми постоянно изникваше идеята за древногръцката агора (мястото, на което се твърди, че ап. Павел е дискутирал идеите си със съвременниците си атиняни, виж Деянията на апостолите 17 гл.), а чаршията според мен е най-близкия български еквивалент.
Корицата на това издание е абсолютно същата като корицата на българското издание, с което израснах.
Когато бях дете, родителите ми четяха от една Библия за деца – “Библията в картинки за малки очички”. За съжаление, тази книга сега е почти невъзможно да се намери, тъй като е била напечатана на Запад и вкарана в страната нелегално по време на комунизма. Оказа се, че дори английският оригинал (“The Bible in Pictures for Little Eyes”от Kenneth N. Taylor) май вече е изчерпан и заместен от други издания. Самата книга не беше нещо особено. Както повечето Библии за деца, имаше по една страничка текст към всяка случка и картинка към него. Най-забележителното обаче бяха илюстрациите. Не знам дали бяха толкова качествени или просто аз съм бил твърде малък, но не съм срещал други такива. До ден днешен се улавям, че визуалните ми представи за дадени случки в Библията все още отразяват въпросните картинки (с всички погрешни представи, произтичащи от това).
Повече от месец след премиерата на “Лъвът, вещицата и дрешникът”, аз все още не съм гледал филма. Не от някакво бунтарство, а по стечение на обстоятелствата. Сякаш ми харесва да наблюдавам развитието на сензацията, за да мога след това да се насладя на спокойствие. Може би все пак си падам малко сноб и предпочитам сам да реша кога да се радвам на онова, което намирам за стойностно, вместо да се водя по вълната на тридневното чудо. Наистина се дразня когато тълпи от хора коментират нещо, което не могат да оценят, понеже не познават оригиналната фантазия зад филмовата адаптация. В известен смисъл такъв филм може да се оцени само от онези, които преди това са пресъздавали историите на Нарния чрез въображението си. Но както и да е. Повече, когато гледам филма.
Току-що получих това съобщение от издатество “Нов човек”:
You must be logged in to post a comment.