Когато се взимаме твърде на сериозно…

Когато се взимаме твърде на сериозно…

Тази публикация е рецензия на книгата на Адриан Плас “Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)”. Първоначално е публикувана във в. “Зорница”броя от октомври 2015 г., стр. 2 и 4, под заглавие “За да не се вземаме твърде на сериозно…”) и тук се пресъздава точно във вида, в който е отпечатана във вестника, с любезното разрешение на издателите.

 

Ние, евангелистите, сме сериозни хора. Вероятно повлияни от съдбовната си благовестителска мисия в този свят, сме склонни да обръщаме всички разговори с „невярващи“ – в Интернет или лице в лице – в беседи за моралните ценности и Бога. Нерядко сме и силно обидчиви и готови да припознаем в насмешливото отношение към самите нас съпротива срещу Твореца. Ако е вярно, че смирението се проявява в способността на човека да се надсмива над себе си, то книгата на Адриан Плас „Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)“, издадена от Български християнски студентски съюз през далечната 2003 г., е така необходимото ни помагало за израстване във въпросната добродетел.

„Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)“ от Адриан Плас (БХСС, 2003 г.)

„Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)“ от Адриан Плас (БХСС, 2003 г.)

Книгата представлява „духовния“ дневник на един обикновен английски евангелист, който ходи на обикновена работа, има (почти) обикновено семейство, активен член е на обикновена умерено харизматична църква и се опитва да води (не)обикновен християнски живот. Въпросният дневник обхваща малко по-малко от половин година (от 14 декември до 31 май), но именно в този период попадат най-значителните празници в християнския календар, както и традиционният (за Англия) палатков лагер Spring Harvest, като всичко това дава на героите множество възможности за разнообразни преживявания. Първоначалните намерения на главния герой са да си води „духовен журнал в полза на бъдещите поколения“, където да записва „всяко ново божествено прозрение и преживяване“, с надеждата написаното един ден да „свети като фар в тъмнината“. Пълната му откровеност обаче ни разкрива един малък свят от личности, с които лесно може да отъждествим себе си и своите близки и познати. Също като мен Адриан пропуска да чете от Библията всеки ден, трудно издържа да се моли в продължение на повече от няколко минути, трудно се съсредоточава по време на проповеди и умът му блуждае във всякакви неблагочестиви посоки. Колкото и да копнее животът му да прилича на този на големите „герои на вярата“, ежедневието му прилича на това на всеки друг от съседите и приятелите му, където Бог на пръв поглед трудно може да се забележи. В негово лице срещаме стремленията, съмненията и страданията на всеки от нас, обикновените вярващи, между които – също както и между невярващите – има пияници, похотливци, лъжци и лицемери. Оказва се, че Христос няма против да си има вземане-даване с такива, а дори е в състояние и плавно да ги променя. До такава степен, че понякога е трудно да се каже със сигурност кой е Христов и кой не е. Както казва един от съседите чудаци на Адриан: “[Исус е] бил причина за големи скандали тогава… и продължава да е такъв и досега. Не ти дава да си направиш малка хубава системка и да я наречеш „църква“ и не ти позволява да се измъкнеш, като правиш по четири събирания на седмица, на които обсъждаш какво ще правите на събиранията през следващата седмица. Ако искате това, ще откриете, че Исус е крайно неподходящ. Казва неудобни и трудни неща като „обичай враговете си“ и „кани на вечеря хора, които наистина имат нужда от това“ и „обичай Бога преди всичко друго“. Ужасен е в това отношение. Тогава не са успели да Го поставят натясно и досега не могат…” Така посред непрестанния наниз от комични, а нерядко и трагични ситуации, в които се озовават героите на дневника, към края на книгата читателят остава с подозрението, че Бог е далеч по-въвлечен в ежедневието ни отколкото изглежда.

В англоезичния протестантски свят практиката да се води личен дневник с духовни размишления широко се насърчава, а немалко такива се издават и като книги за насърчение на „обикновените“ вярващи. В тях уважавани „герои на вярата“ споделят своите необикновени „опитности“ и прозрения. Жанрът се радва на радушен прием, макар и последствията за читателите най-често да са дълбока потиснатост и убеденост, че „нещо не е наред с мен като вярващ“. Дневниците обаче не са само християнски феномен. Пет години преди появата на „Свещеният дневник на Адриан Плас“ (през 1987 г.) класациите за продажби на книги в Англия са оглавени от творбата на Сю Таунзенд – „Тайният дневник на Ейдриън Моул (на 13 и ¾ години)“ (българското издание е на „Гея-Либрис“, 2009 г.). Книгата представлява въображаемия дневник на едно обикновено английско момче. Съвпадението с първото име на Адриан Плас е случайно, но авторът съвсем съзнателно взаимства идеята и формата, за да се обърне едновременно към обикновените англичани, както и към обикновените християни, и да ни разкаже за личностното и „духовното“ израстване на своя съвсем обикновен герой.

Действителният Адриан Плас работи в младежките си години като социален работник към център за деца със специални нужди. След години работа обаче изпада в дълбока лична криза, след която решава да се посвети на писателска и актьорска дейност (следвал е актьорско майсторство в бристолската драматургична школа). Първоначално пише предимно за себе си и с терапевтична цел, като първата му (издадена много по-късно) творба е новелата „Посещението“, в която се разказва за една въображаема местна англиканска църква, посетена от Исус. „Свещеният дневник на Адриан Плас“ е първата му издадена книга, която се заражда под формата на редовна рубрика към английското списание Family Magazine. Книгата бързо набира популярност и е последвана от още няколко от същата поредица. Оттогава Адриан Плас е написал тридесет и шест книги, последната от които е „Свещеният дневник на Адриан Плас – Адриан Плас и църковната почивка“ (издадена в Англия през март 2013 г.). Двамата със съпругата му често са канени да изнасят лекции и представления, а междувременно участват активно в една съвременна надденоминационна монашеска общност в северната част на Ангsvлия.

Българското издание на книгата се радва на чудесен превод от Чавдар Хаджиев, който се е постарал да превъплъти типично английските шеги в такива, които имат повече смисъл в българската ни култура. Например, тъй като Джералд, синът на главния герой, има забавния навик да подхвърля на баща си анаграми, българските читатели можем да се наслаждаваме на образци като факта, че „Климент Охридски” е анаграма за „Ти, мил ден хорски“, а „др. Леонид Брежнев е анаграма за „див, небрежен дрол“. Изданието включва също подходящи илюстрации от Ивайло Кънчев.

„Свещеният дневник“ е книга, която всеки евангелист задължително трябва да прочете. Това е книгата, която трябва да се дава на всеки новоповярвал. Но ако не можете да се разпознаете в горните редове, а по-скоро усещате раздразнение, то все още не сте готови за тази книга.

В началото на тази рецензия прецених евангелистите като твърде сериозни и лишени от чувство за хумор. За щастие това не е съвсем вярно. Защото Адриан Плас е евангелист и не е единственият писател в протестантския свят, който знае как да се надсмива над собствените ни неадекватности. Всъщност мнозина православни и католически вярващи твърдят, че тъкмо евангелистите имаме най-много вицове за себе си. Ако е вярно, именно това може да е преимуществото, което може да ни помогне да бъдем малко по-смирени и малко „по-обикновени“.

 

Може да закупите книгата на Адриан Плас веднага от Интернет книжарница “Хайро”.
Как да съм сигурен, че изборът ми на кариера е правилен?

Как да съм сигурен, че изборът ми на кариера е правилен?

ОТГОВОРИ

ВЪПРОС: Как да бъда сигурна, че изборите, които правя, и решенията, които взимам за бъдещето си, са правилни? Особено когато се отнася за избор на специалност в университета и за професия.
(more…)

Разсъждение на глас №259: Първи стъпки към либерализъм

Разсъждение на глас №259: Първи стъпки към либерализъм

ВМЕТКИ

Кои са тези съвременни богослови, които водят движението към либерализъм сред евангелистките среди?” Това ме попита баща ми една вечер, докато обсъждахме актуалния тогава дебат в обществото ни (българското, а не само евангелисткото) относно проектозакона за детето. Дебат, в който едни евангелисти се бяха оказали особено гласовити и всякак се опитваха да се представят като представителни за всички опоненти на статуквото, а други евангелисти се бяха оказали изтласкани повече в средата или дори в крилото на властимащите, понеже не можеха да се съгласят с крайните оценки, нетолерантното отношение и необмислените становища на своите събратя по конфесия. (more…)

Разсъждение на глас №258: Бизнесът и преувеличаването

Разсъждение на глас №258: Бизнесът и преувеличаването

ВМЕТКИ

Свикнали сме да очакваме рекламите да преувеличават и затова в повечето случаи дори не коментираме абсурдността на претенциите. Колкото и вкусна да е дадена вафла, ефектът от изяждането ѝ няма да е много по-различен от всяка друга вафла. Колкото и хубаво да пере даден прах за пране, става въпрос за изпиране, а не за разрешаване на всичките ми домакински или семейни проблеми, нали? И колкото и невероятни да са възможностите и качествата на даден модел телевизор, има поне още няколко модела, които предлагат същите възможности, а може би и по-добри. (more…)

Разсъждение на глас №256: Несъвършенствата на пастира

Разсъждение на глас №256: Несъвършенствата на пастира

ВМЕТКИ

Постоянно срещам хора, които сменят църквата си, защото са разочаровани от даден пастир. По форуми и социални мрежи, където се съберат двама или повече евангелисти, започват да се оплакват от корумпираността на пастирското съсловие изобщо или пък конкретни пастири по име. Каква е причината за това разочарование? (more…)

Кой и какво е дяволът?

Кой и какво е дяволът?

ВЪПРОСИ

Обикновено християните обясняваме всяко зло с дявола. Той е причината в света изобщо да има зло, тъй като Богът е добър. Пак сатаната е онзи, който изкушава всеки човек да върши зло. Луцифер управлява този свят, така че под негово влияние са всички политици и служещи на различните държавни и международни институции. С Велзевул се свързва и всяко сребролюбие, така че съзнателно или не всички самозабравили се богаташи изпълняват неговите намерения. (more…)

Разсъждение на глас №255: Когато последователността е недъг

Разсъждение на глас №255: Когато последователността е недъг

ВМЕТКИ

Аз съм калвинист, който не приема за даденост дори петте точки, пък камо ли по-големите реформистки синтези на вярата. И смятам, че арминияните имат добри основания както по отношение свободата на избор, така и по отношение на “отпадането от вярата”. Баптист съм, но оценявам логиката зад детското кръщение. Вярвам, че Богът изцелява по необичайни начини и днес, както и се изявява чрез сънища и видения, че някои хора комуникират с Бога нечленоразделно, пък на други се дава неестествена прозорливост в конкретни ситуации, но същевременно  намирам петдесятното богословие (а още повече харизматичните му проявления) за пресилено наивно. Протестант съм в практиката и повечето от разбиранията си, но същевременно уважавам преданието, което лежи в основата на Православната и католическите църкви. С две думи, не стоя удобно в нито една богословска система. (more…)

Разсъждение на глас №254: Каква е ползата от елитните училища?

Разсъждение на глас №254: Каква е ползата от елитните училища?

ВМЕТКИ

В училище бях много недисциплиниран ученик. Не ми беше трудно да изкарвам отлични оценки, но така и не можех да се мотивирам да чета и уча неща, които не са ми интересни. В резултат на това, макар и да ми казваха, че имам талант да пиша, на изпитите след седми клас имах двойка по математика и тройка по литература. Математиката така и никога не привлече интереса ми, а моята позната, журналистка, при която ходех на частни уроци по български и литература, не успя да ме убеди, че трябва да чета писанията на литературни критици и да се влияя от оценките им, вместо да пиша онова, което ми “идва отвътре”. Това сложи край на мечтите на родителите ми да вляза в бленуваната първа английска гимназия. Приеха ме по милост в 32ро СОУ “Св. Климент Охридски”, бивша руска гимназия с традиции, която по онова време се преобразяваше в училище с изучаване на чужди езици.

В гимназията историята продължи по същия начин. Сред учителите ми имаше консенсус, че съм умен и талантлив, но твърде мързелив. Дадох си зор да уча чак в десети и единадесети клас. Класната ми ръководителка (чудесен човек и преподавател по история) ме убеждаваше да се насоча към историята, защото имам очевиден интерес и способности, но аз бях приел насоката на родителите си за английска филология и не отстъпих. Виждаше ми се по-лесният вариант. В крайна сметка на приемните изпити за университета получих заслужено ниски оценки и се запътих към казармата. Там пък – в края на осемнадесетмесечната си служба – се амбицирах и започнах следването си един ден преди официално да се уволня.

Няма нужда да разказвам за мъчителните години в катедрата по английска филология, където вероятно разбих всички рекорди по отлагане и забавяне. Достатъчно е да спомена, че ми трябваха единадесет години, за да се дипломирам с бакалавърска степен, за която на нормалните хора им са предостатъчни и четири. Но през всички тези години, когато просто се тътрех през системата и покривах минималните изисквания, колкото да продължа криво-ляво нататък, успях да прочета много от онова, което ми беше интересно, и да стана човекът, който съм сега. В действителност, без сам да съзнавам, но движен от непоколебимия си инат да правя само онова, за което сам виждам смисъл, и което ми е приятно, си бях сглобил собствена образователна система.

От всичко това си извадих няколко извода. Много по-важно от училището е семейната среда, която може да насърчи естествените заложби на личността, или съответно да ги потисне. От своя страна училището също може да има мотивиращо или смазващо влияние. Зависи от личността.

Сега си давам сметка колко много са получили приятелите ми, които завършиха “елитни” училища. Имали са достъп до учители и среда, които са им дали съвсем различна представа за света, както и ценни взаимоотношения за цял живот. Самата конкурентност на средата ги е изградила като борци от друг ранг. Получавали са достъп до ресурси, за които останалите само четем. Представата им за света е, че няма нещо, което да не може да постигнат. Докато повечето от останалите си представяме света с повече или по-малко ниски изкуствени тавани. Това са неща, които обикновено отсъстват в останалите училища. И ако детето ми има възможност без особени травми да постъпи в такова училище, бих го насърчил в тази посока.

Но собственият ми опит ме е убедил, че не е фатално да не си в елитно училище. Защото един свестен преподавател може да направи дори и най-посредственото училище в чудесна среда за израстване. А ако отсъства и такъв преподавател, родителите у дома могат да вдъхнат на детето си увереността да развие своя собствена система на образование. Животът предоставя безгранични възможности за творческо съзряване, и единственият шанс да се провалиш, е ако не опиташ нищо. Което в крайна сметка е основното, на което учат и най-добрите “елитни” училища.


Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Ако ви е харесала, разгледайте и другите рубрики в сайта.

иконка на FacebookАко тези ежедневни разсъждения ви харесват, следвайте профила ми във Facebook.

иконка за електронна пощаАко искате да получавате тези и други мои публикации по e-mail, абонирайте се.

Разсъждение на глас №253: Защо чета художествена литература?

Разсъждение на глас №253: Защо чета художествена литература?

ВМЕТКИ

Винаги съм обичал да чета художествена литература. Научих се да чета сравнително късно – чак в първи клас. Но дори преди това обичах да слушам да ми четат, както и аудио драматизациите на грамофонна плоча. А когато в първи клас открих свободата да си чета сам, вече трудно някой можеше да ме накара да правя нещо друго. Разбих ограниченията на тоталитарната идеологическа завеса като се провирах през стотиците незатворени процепи на разкази, повести и романи. Не скучах в училище или в казармата, защото навсякъде носех със себе си книги. (more…)

Кому е нужно да се разбира Библията академично?

Кому е нужно да се разбира Библията академично?

ОТГОВОРИ

ВЪПРОС: Анди, ти писа напоследък за това, че Библията не може да се разбира адекватно без помощна литература. Общувайки с различни хора из страната тези дни си мисля доста за това. Повечето искрено вярващи хора не знаят друг език освен българския и нямат и представа от богословие. Пастирите им също. Ти как мислиш, дали може да достигнат до спасителна вяра и познаване на Бога само чрез четене на Библията и нелицемерно общение в любов, и молитва? Предполагам ще се съгласиш с мен, че могат да се спасят. Ако е така, какво всъщност ни е нужно от перспективата на вечността? Не е ли всичко суета, освен ако не носи личностна наслада и полза в службата към хората, както и да е призвание от Бога? Защото си мисля също така, че до свръхестествено познание човек не би могъл да достигне, ако не му бъде “разбулено”, открито от Бога! Все пак и ап. Павел среща Господа Иисуса не чрез заслуги. Същото се отнася и за Авраам, за Мойсей във фараоновия дворец, за Исаия, Йеремия, Самуил и много други! Сещам се и за съвременни примери като дядо Костадин Томов, Смит Уигълзуърт, брат Юн и т.н.
(more…)