27 мар. 2017 г. | Книги
Тази публикация е рецензия на книгата на Адриан Плас “Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)”. Първоначално е публикувана във в. “Зорница” (в броя от октомври 2015 г., стр. 2 и 4, под заглавие “За да не се вземаме твърде на сериозно…”) и тук се пресъздава точно във вида, в който е отпечатана във вестника, с любезното разрешение на издателите.
Ние, евангелистите, сме сериозни хора. Вероятно повлияни от съдбовната си благовестителска мисия в този свят, сме склонни да обръщаме всички разговори с „невярващи“ – в Интернет или лице в лице – в беседи за моралните ценности и Бога. Нерядко сме и силно обидчиви и готови да припознаем в насмешливото отношение към самите нас съпротива срещу Твореца. Ако е вярно, че смирението се проявява в способността на човека да се надсмива над себе си, то книгата на Адриан Плас „Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)“, издадена от Български християнски студентски съюз през далечната 2003 г., е така необходимото ни помагало за израстване във въпросната добродетел.
„Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)“ от Адриан Плас (БХСС, 2003 г.)
Книгата представлява „духовния“ дневник на един обикновен английски евангелист, който ходи на обикновена работа, има (почти) обикновено семейство, активен член е на обикновена умерено харизматична църква и се опитва да води (не)обикновен християнски живот. Въпросният дневник обхваща малко по-малко от половин година (от 14 декември до 31 май), но именно в този период попадат най-значителните празници в християнския календар, както и традиционният (за Англия) палатков лагер Spring Harvest, като всичко това дава на героите множество възможности за разнообразни преживявания. Първоначалните намерения на главния герой са да си води „духовен журнал в полза на бъдещите поколения“, където да записва „всяко ново божествено прозрение и преживяване“, с надеждата написаното един ден да „свети като фар в тъмнината“. Пълната му откровеност обаче ни разкрива един малък свят от личности, с които лесно може да отъждествим себе си и своите близки и познати. Също като мен Адриан пропуска да чете от Библията всеки ден, трудно издържа да се моли в продължение на повече от няколко минути, трудно се съсредоточава по време на проповеди и умът му блуждае във всякакви неблагочестиви посоки. Колкото и да копнее животът му да прилича на този на големите „герои на вярата“, ежедневието му прилича на това на всеки друг от съседите и приятелите му, където Бог на пръв поглед трудно може да се забележи. В негово лице срещаме стремленията, съмненията и страданията на всеки от нас, обикновените вярващи, между които – също както и между невярващите – има пияници, похотливци, лъжци и лицемери. Оказва се, че Христос няма против да си има вземане-даване с такива, а дори е в състояние и плавно да ги променя. До такава степен, че понякога е трудно да се каже със сигурност кой е Христов и кой не е. Както казва един от съседите чудаци на Адриан: “[Исус е] бил причина за големи скандали тогава… и продължава да е такъв и досега. Не ти дава да си направиш малка хубава системка и да я наречеш „църква“ и не ти позволява да се измъкнеш, като правиш по четири събирания на седмица, на които обсъждаш какво ще правите на събиранията през следващата седмица. Ако искате това, ще откриете, че Исус е крайно неподходящ. Казва неудобни и трудни неща като „обичай враговете си“ и „кани на вечеря хора, които наистина имат нужда от това“ и „обичай Бога преди всичко друго“. Ужасен е в това отношение. Тогава не са успели да Го поставят натясно и досега не могат…” Така посред непрестанния наниз от комични, а нерядко и трагични ситуации, в които се озовават героите на дневника, към края на книгата читателят остава с подозрението, че Бог е далеч по-въвлечен в ежедневието ни отколкото изглежда.
В англоезичния протестантски свят практиката да се води личен дневник с духовни размишления широко се насърчава, а немалко такива се издават и като книги за насърчение на „обикновените“ вярващи. В тях уважавани „герои на вярата“ споделят своите необикновени „опитности“ и прозрения. Жанрът се радва на радушен прием, макар и последствията за читателите най-често да са дълбока потиснатост и убеденост, че „нещо не е наред с мен като вярващ“. Дневниците обаче не са само християнски феномен. Пет години преди появата на „Свещеният дневник на Адриан Плас“ (през 1987 г.) класациите за продажби на книги в Англия са оглавени от творбата на Сю Таунзенд – „Тайният дневник на Ейдриън Моул (на 13 и ¾ години)“ (българското издание е на „Гея-Либрис“, 2009 г.). Книгата представлява въображаемия дневник на едно обикновено английско момче. Съвпадението с първото име на Адриан Плас е случайно, но авторът съвсем съзнателно взаимства идеята и формата, за да се обърне едновременно към обикновените англичани, както и към обикновените християни, и да ни разкаже за личностното и „духовното“ израстване на своя съвсем обикновен герой.
Действителният Адриан Плас работи в младежките си години като социален работник към център за деца със специални нужди. След години работа обаче изпада в дълбока лична криза, след която решава да се посвети на писателска и актьорска дейност (следвал е актьорско майсторство в бристолската драматургична школа). Първоначално пише предимно за себе си и с терапевтична цел, като първата му (издадена много по-късно) творба е новелата „Посещението“, в която се разказва за една въображаема местна англиканска църква, посетена от Исус. „Свещеният дневник на Адриан Плас“ е първата му издадена книга, която се заражда под формата на редовна рубрика към английското списание Family Magazine. Книгата бързо набира популярност и е последвана от още няколко от същата поредица. Оттогава Адриан Плас е написал тридесет и шест книги, последната от които е „Свещеният дневник на Адриан Плас – Адриан Плас и църковната почивка“ (издадена в Англия през март 2013 г.). Двамата със съпругата му често са канени да изнасят лекции и представления, а междувременно участват активно в една съвременна надденоминационна монашеска общност в северната част на Ангsvлия.
Българското издание на книгата се радва на чудесен превод от Чавдар Хаджиев, който се е постарал да превъплъти типично английските шеги в такива, които имат повече смисъл в българската ни култура. Например, тъй като Джералд, синът на главния герой, има забавния навик да подхвърля на баща си анаграми, българските читатели можем да се наслаждаваме на образци като факта, че „Климент Охридски” е анаграма за „Ти, мил ден хорски“, а „др. Леонид Брежнев е анаграма за „див, небрежен дрол“. Изданието включва също подходящи илюстрации от Ивайло Кънчев.
„Свещеният дневник“ е книга, която всеки евангелист задължително трябва да прочете. Това е книгата, която трябва да се дава на всеки новоповярвал. Но ако не можете да се разпознаете в горните редове, а по-скоро усещате раздразнение, то все още не сте готови за тази книга.
В началото на тази рецензия прецених евангелистите като твърде сериозни и лишени от чувство за хумор. За щастие това не е съвсем вярно. Защото Адриан Плас е евангелист и не е единственият писател в протестантския свят, който знае как да се надсмива над собствените ни неадекватности. Всъщност мнозина православни и католически вярващи твърдят, че тъкмо евангелистите имаме най-много вицове за себе си. Ако е вярно, именно това може да е преимуществото, което може да ни помогне да бъдем малко по-смирени и малко „по-обикновени“.
6 дек. 2015 г. | Вметки
ВМЕТКИ
Предприемчивият човек се възползва от възможностите, в които се намира. Но за да мога да се възползвам от възможностите около себе си, трябва да не бъда привързан до живот към други. Кой казва, че трябва цял живот да живея в България или в София? И защо да е лошо да се преместя?
(още…)
2 окт. 2014 г. | Като стана дума…
КАТО СТАНА ДУМА…
Основният автор на този текст е моята съпруга, Катрин. Преди около месец и половина тя публикува на стената си във Facebook наблюдения от поведението на деца в парка. Разказът й породи оживена дискусия, която ще се опитам да предам по-долу, защото смятам, че изказаните мнения са полезни за осмисляне на заглавния въпрос. Катрин разказа:
(още…)
1 окт. 2014 г. | Като стана дума…
КАТО СТАНА ДУМА…
Тази вечер изнесох (не съвсем кратка) лекция в Първа евангелска съборна църква в София. Темата на лекцията ми беше “Увод в Проповедта на планината”. Това е най-старата протестантска църква в града (началото ѝ датира от 1864 г.). В нея са се запознали дядо ми, п-р Васил Ангелов (второ поколение протестант, който е получил богословското си образование в престижните Wheaton College и Dallas Theological Seminary в САЩ), и баба ми, Здравка Оббова (дъщеря на Александър Оббов, политик и министър на земеделието в няколко правителства преди и след Втората световна война). Споменавам тези подробности, защото ме порази контрастът между тази типична “протестантска” вечер и новината, разпространила се с мълниеносна скорост из Facebook кръговете на приятелите ми евангелисти.
(още…)
27 сеп. 2014 г. | Въпроси
ВЪПРОСИ
Миналата събота повдигнах въпроси относно участието на протестанти в предстоящите парламентарни избори в страната и намирам за подходящо да продължа с “политическите” въпроси.
Усиленото обсъждане на политически проблеми през изминалата година очерта известни различия сред протестантската общност, а защо не и сред християнската общност като цяло. През по-голямата част от изминалите двадесет и пет години сред въпросните “вярващи” сякаш превес имаше консенсусът, че “комунистите” са лоши, а онези, които са срещу тях са добри. В първите години на прехода противопоставянето беше най-изострено и ставаше въпрос просто за сини срещу червени. Ако е имало други мнения, те не са се изказвали открито. Впоследствие правителството на “сините” изгуби пред конкуренцията на “царя” и неговите придворни, и картината стана многоцветна. Вече нямаше доминиращ консенсус, а сред християнската общност се чуваха гласове в подкрепа на всички възможни политически сили, с изключение на БСП. Цветовата палитра беше открита за избор, но червеното остана заклеймено като невъзможно.
През последните няколко години обаче разбрах, че някои от приятелите ми, убедени християни, са гласували и възнамеряват да гласуват за БСП (а сега вече и за АБВ). Все още не го заявяват открито, а само пред доверен кръг познати, но и това е невиждано. Консенсусът сякаш съвсем се разпада.
Същевременно сякаш най-гръмки и категорични остават гласовете на поддръжниците на дясното политическо крило. През изминалата седмица от няколко различни места чух мнението, че не може човек да бъде принципен християнин и да има различна от дясната политическа ориентация. Основаваше се на убедеността, че правилно разбиран, християнският светоглед е десен. А онези християни, които залитат вляво, са чисто и просто непоследователни или глупави.
Това повдига въпроса: А какъв е Исус? Ако християнският светоглед намира своето най-отчетливо и ясно изражение в живота на Исус Христос, то какви признаци забелязваме там? Десен или ляв е Христос? Или аполитичен?
Какво мислите? Ще се радвам да споделите и обосновете своето мнение каквото и да е то. Обещавам да не се опитвам да го коригирам според своя аршин.
Тази публикация е част от рубриката „Въпроси“, която излиза веднъж седмично – в събота – и съдържа всякакви въпроси, които занимават съзнанието ми и на които търся отговор/и. Повече за нея може да прочетете тук, а повече информация за рубриките в сайта има тук.
20 авг. 2014 г. | Богословие
Царят на Нарния, Аслан, и момчето Едмънд (из “Хрониките на Нарния”, http://j.mp/1qpIKOA).
Какво очаква царят Исус Христос от своите поданици?
През повечето време “християните” оставяме впечатлението, че Христос ни е оставил подробен списък със задачи за изпълнение, както и още по-изчерпателен списък с критерии, които трябва да покрием, ако не искаме да бъдем изхвърлени от царството. Ако беше така обаче, то нямаше да спорим толкова ожесточено какво точно трябва да вършим и как, и защо е важно.
Очакването на Христос е да му бъдем ученици, т.е. да се учим от него и да се занимаваме с онова, което за него е важно. Това предполага постоянно осмисляне на неговата личност и намерения, и нашето място в тях. В този смисъл Христовите очаквания към нас засягат повече въпроса кои сме, а не толкова какво правим и как се представяме. Макар че, разбира се, колкото повече разбираме себе си и него, толкова повече се променят ценностите ни, приоритетите ни и начина ни на живот.
(още…)
19 авг. 2014 г. | Богословие
Отец Дамиан измежду прокажените на о-в Молокаи, сред които прекарва последните шестнадесет години от живота си (http://j.mp/1tdDuTg).
Божието царство е в процес на разрастване още от възцаряването на Исус преди около 2000 г. И се разраства тук, на нашата планета. Може би не само тук, но ако изобщо се случва нещо някъде другаде, то за него нищо не знаем. Затова е странно, че мнозина “християни” живеят с нагласата, че тази планета е собственост на най-злия им враг, който е напълно способен постоянно да вгорчава живота им. Единствената им надежда е да се измъкнат колкото е възможно по-скоро (като в най-добрия случай спечелят мнозина на страната на Христос), за да отидат на нова планета, където вече ще започне същинското Божие царство. А междувременно пропускат всички признаци на разрастващото се царство тук на тази планета. И сякаш срещу волята си от време на време се явяват проводници на ценностите на същото това царство.
Може би тази нагласа обяснява защо подобни “християни” рядко са обект на истинско преследване. Та те имат по-ограничена представа за мощта и влиянието на своя цар отколкото онези, които биха ги преследвали…
(още…)
18 авг. 2014 г. | Богословие
Реклама на компанията “His Coffee Co.”, която продава “християнско” кафе (http://www.hiscoffeeco.com).
Концепцията за “Божието царство” в Библията не е обвързана с конкретна територия, нито пък с определена политическа система. Божието царство е навсякъде където се простира прякото управление на Бога. А от възцаряването на Исус Христос насам, Божието царство е навсякъде, където Бога се представлява от учениците на Христос. Като физически същества и социални индивиди, ние заемаме определени територии и сме част от конкретни политически уредби, но те сами по себе си не представляват царството. Божието царство е навсякъде където има хора, които живеят като негови поданици и в хармония с неговите ценности. В този смисъл е подвеждащо да се говори за “християнски” страни, “християнски” фирми или организации, и т.н. Ако те са действително християнски (а кой би могъл да претендира, че е в съвършена хармония с ценностите на царството), тогава не би имало нужда от обозначението, защото връзката би била очевидна.
(още…)
