1 май 2026 г. | Като стана дума… |
Нещо очевидно, което обаче аз проумях едва когато преди няколко месеца за втори път се заех да изгледам всички сезони на “Всички обичат Реймънд”. Американците, а покрай тях и всички останали, в някои случаи по забележителен начин използват ситуационните комедии, както и сериалите въобще, за да възпитават зрителите. Сериалът за Реймънд, например, трябва да е задължителен за всяка двойка, която обмисля брак, както и за родителите, и най-близките роднини и приятели на двамата млади. Може да не спести напълно обръщането към психотерапевт, но със сигурност ще помогне да се стигне до съществените въпроси по-бързо.
Така че, ако някой буден българин наистина има на сърце да подбужда съвременниците си към добро, трудно би намерил по-подходящо призвание от това да стане сценарист на сериали. Защото сериалите днес са онова, което са били сериализираните романи по времето на Дикенс – мощен инструмент за промяна на обществените нагласи.
Тази публикация е част от рубриката Като стана дума…, в която публикувам свои коментари по актуални въпроси. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.
14 апр. 2026 г. | Като стана дума… |
Гледах само отделни минути от “дебата на Цънцарова”. Очебийната разлика с големите американски дебати – Цънцарова няма тежестта и авторитета на големите американски новинари. Единствено може да прекъсва, но зависимостта на журналистите в България е толкова голяма, че на този фон и способността да прекъсваш те отличава. Да им дава Господ здраве и на нея, и на журналистите около нея, както и на Генка, Миролюба и всички останали, които показаха, че само извън големите телевизии може да се излезе из досегашното блато! След години на техните рамена ще застанат следващото поколение от големи авторитетни журналисти с опит и обноски.
Не съм очаквал, че Дончева от БСП може да звучи с повече опит и разумно от повечето други участници. БСП е изпята песен, но младите политици има какво да научат от тази стара школа.
ГЕРБ са хитри, умни и безскрупулни. И това на голяма маса българи се харесва, защото умеят да “затапват”. Разбира се, че лъжат най-безсрамно. Но част от българите вярват в тези лъжи, защото им пасват на светогледа и манталитета. А на други им е все едно – те избират ГЕРБ заради интереса си и способността на ГЕРБ да го задоволи краткосрочно. Пък след това и потоп… Колкото и да не ми се иска, в следващите няколко години поне всякакви положителни промени в политическия живот ще изискват някакви компромиси с ГЕРБ.
Демерджиев “маже” като Радев и избягва да отговори, но това на една част от българите също се харесва, защото привиждат в това тежестта да не се въвличаш в дребнави заяждания. (На това се отговаря не с още обвинения, които на изкушените им звучат като дребнави нападки, а с точни и сбити реплики, които показват противоречието зад привидната “тежест”. Но за съжаление нямаше опоненти, които да репликират по този начин.)
Божанов е свестен, но неспособен да се ориентира бързо и да отговори адекватно на затапващите обвинения и лъжи. Сякаш най-големият проблем на ППДБ е, че сами са убедени, че повечето им потенциални избиратели не са в състояние да разберат разумността на ходове като “сглобката”. И затова не могат да си позволят да кажат единственото, което трябва: “Да, влязохме в сглобката съвсем съзнателно, защото само така имаше шанс да се придвижим напред. И ако сме поставени в сходна ситуация, ще го направим пак. Плащаме за това със загуба на много избиратели, но благодарение на тези компромиси България не е там където беше преди 3-4 години, а си позволяваме да мечтаем да свършим с досегашната крадлива върхушка както се случва в Унгария. Ние сме онези, които се подлагаме на заплюванията и неразбирането от собствения си лагер, за да свършим мръсната работа, която всички други преди нас избягваха.”
С две думи, няма как да надскочим нивото си. И журналистите, и формата на дебата, и културата на участниците са на нивото, на което сме в мнозинството си. Но колкото повече се опитваме дори с малки стъпки да се придвижим напред, толкова по-скоро ще позволим на малцината, които отдавна вече са дръпнали напред, да заемат подобаващото им се място. Защото има немалко българи, които са вече много много напред, само че трудно биха били оценени, ако и останалите не се развиваме, па макар и по-бавно. Разсъждавам на глас…
Тази публикация е част от рубриката Като стана дума…, в която публикувам свои коментари по актуални въпроси. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.
31 окт. 2025 г. | Богословие |
Преди единадесет години написах един дългичък текст (
Halloween може да бъде християнски празник), защото не спирах да се изненадвам как маса хора се горещят около Хелоуин без да имат представа за какво говорят всъщност. Някои от тях съвсем добронамерено смятат, че защитават доброто, но са всъщност в плен на планина от заблуди. Написах този текст, защото и аз бях израснал в среда, която ми беше втълпила много от същите заблуди в главата. Сънувах кошмари с демони, които ме дърпат в канализационните шахти, и се боях какво може да ми стори дявола. Докато през същото време се сблъсквах със злото всекидневно в лицето на обикновената соц среда, непознати и познати около мен, дори най-близките в семейството.
Тогава не исках или не можех да бъда така категоричен, но днес спокойно мога да кажа, че историческите данни не потвърждават повечето от тезите на противниците на Хелоуийн:
-
Християнското влияние в този празник е далеч по-старо и по-всеобхватно отколкото повечето от нас си даваме сметка. Макар и зад датата и зад някои обичаи да стоят по-древни нехристиянски практики и представи, християнският светоглед още в средновековието успешно ги преосмисля и изпълва с ново съдържание, и смисъл. В този процес са въвлечени всички човешки възприятия – зрение, слух, досег, обоняние, разум, въображение, чувство за хумор. Парадоксално е колко малко съвременни “християни” си даваме сметка за тази цялостна християнизация на тогавашните общности в Европа, а и не само в нея.
-
Съпротивата срещу злото е съществена част от юдейския, а след това и християнския наратив, но Библията не представя кохерентна доктрина за дявол, демони, и т.н. Както заявява и наскоро посетилият България специалист по Стар Завет, Джон Уолтън, в юдейските Свещени писания отсъства всякаква следа от собствена демонология. Срещат се откъслечни препратки към светогледите на заобикалящите ги култури, но по всичко изглежда, че древните юдеи не са имали собствена “доктрина” за демони, дявол и т.н. Новият Завет също не надгражда това положение. Идеята за една личностна зла сила (дявол, Сатана, Велзевул и т.н.), която разполага със своя армия от демони, и се явява основен опонент на Твореца Бог, не е формулирана в Библията, а е развита по-късно от завършването на канона на християнските Свещени писания, и то под влиянието на чужди светогледи. А към съвременната християнска “традиционна” представа за дявола и демоните повече принос имат Данте и Милтън, отколкото който и да било богослов. Обяснима, но все така парадоксална историческа ирония е фактът, че за масите християни традиционните представи за дявол и демони са по-недвусмислено “библейски” отколкото почти всяка християнска доктрина. Парадокс, защото Свещените писания нито знаят, нито се интересуват много от “зли сили”, но категорично предупреждават за злото, на което е способен всеки от нас. Неприятелят не е отвън, а вътре в нас.
-
Страхуващите се от магии, езичество, окулт и т.н. с това демонстрират, че са много повече в плен на нехристиянски представи за света отколкото, че се борят за “истината”. В християнския светоглед не съществува друг бог освен Твореца на всичко съществуващо, и на него се подчиняват доброволно или не всички творения. Този Творец е дал достатъчно свобода на творенията си да избират дори да му се противопоставят, но надеждата в християнския светоглед се корени в разбирането, че парадоксално свободата на творенията не ограничава способността на Твореца да направлява творението си и хода на историята, така че в крайна сметка доброто винаги да тържествува. Нещо повече, именно заради дадената им свобода, човешките същества имат огромната възможност да се противят на подтиците към зло у самите себе си, както и на злите дела на другите, така че да се явяват съработници с Бога в установяването на неговия всеобхватно добър ред в творението. Християните би трябвало да са последните, които се боят от магии, други светогледи или каквито и да било “зли сили”.
Като поглеждам назад със знанието и опита, които имам понастоящем, си мисля, че такива текстове са по-скоро самотерапия. Защото онези, които ще ме разберат, вече така или иначе мислят като мен. А другите просто няма да разберат отправната ми точка, защото вече не споделяме едни и същи представи за света.
Припомням всяка година този текст само заради онези, които вече са тръгнали да се измъкват от блатото на заблудите, но се чувстват самотни, защото оставят зад себе си някои от близките си.
Не ме е страх от свръхестествени зли сили, но съм болезнено запознат с обикновеното зло, на което е способен всеки човек, особено аз. Най-големи злини съм склонен да извърша именно тогава когато се възприема като оръдие на правдата срещу някой друг, в когото проектирам страховете си и го приема за въплъщение на злото. Тогава най-лесно съучаствам с други в разрушаването на онова, което не сме създали ние на първо място.
Последно, с голяма радост забелязвам напоследък, че има много повече българи, които са ми по-скоро съмишленици, отколкото съм предполагал. Това само по себе си заслужава празнуване. 
Тази публикация е част от рубриката Богословие. Богословието е един от основните ми интереси, така че всичко каквото пиша в един или друг смисъл има отношение към него. Тази рубрика обаче е предназначена за публикации, които се занимават с конкретни богословски въпроси. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.
27 мар. 2017 г. | Книги |
Тази публикация е рецензия на книгата на Адриан Плас “Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)”. Първоначално е публикувана във в. “Зорница” (в броя от октомври 2015 г., стр. 2 и 4, под заглавие “За да не се вземаме твърде на сериозно…”) и тук се пресъздава точно във вида, в който е отпечатана във вестника, с любезното разрешение на издателите.
Ние, евангелистите, сме сериозни хора. Вероятно повлияни от съдбовната си благовестителска мисия в този свят, сме склонни да обръщаме всички разговори с „невярващи“ – в Интернет или лице в лице – в беседи за моралните ценности и Бога. Нерядко сме и силно обидчиви и готови да припознаем в насмешливото отношение към самите нас съпротива срещу Твореца. Ако е вярно, че смирението се проявява в способността на човека да се надсмива над себе си, то книгата на Адриан Плас „Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)“, издадена от Български християнски студентски съюз през далечната 2003 г., е така необходимото ни помагало за израстване във въпросната добродетел.
„Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)“ от Адриан Плас (БХСС, 2003 г.)
Книгата представлява „духовния“ дневник на един обикновен английски евангелист, който ходи на обикновена работа, има (почти) обикновено семейство, активен член е на обикновена умерено харизматична църква и се опитва да води (не)обикновен християнски живот. Въпросният дневник обхваща малко по-малко от половин година (от 14 декември до 31 май), но именно в този период попадат най-значителните празници в християнския календар, както и традиционният (за Англия) палатков лагер Spring Harvest, като всичко това дава на героите множество възможности за разнообразни преживявания. Първоначалните намерения на главния герой са да си води „духовен журнал в полза на бъдещите поколения“, където да записва „всяко ново божествено прозрение и преживяване“, с надеждата написаното един ден да „свети като фар в тъмнината“. Пълната му откровеност обаче ни разкрива един малък свят от личности, с които лесно може да отъждествим себе си и своите близки и познати. Също като мен Адриан пропуска да чете от Библията всеки ден, трудно издържа да се моли в продължение на повече от няколко минути, трудно се съсредоточава по време на проповеди и умът му блуждае във всякакви неблагочестиви посоки. Колкото и да копнее животът му да прилича на този на големите „герои на вярата“, ежедневието му прилича на това на всеки друг от съседите и приятелите му, където Бог на пръв поглед трудно може да се забележи. В негово лице срещаме стремленията, съмненията и страданията на всеки от нас, обикновените вярващи, между които – също както и между невярващите – има пияници, похотливци, лъжци и лицемери. Оказва се, че Христос няма против да си има вземане-даване с такива, а дори е в състояние и плавно да ги променя. До такава степен, че понякога е трудно да се каже със сигурност кой е Христов и кой не е. Както казва един от съседите чудаци на Адриан: “[Исус е] бил причина за големи скандали тогава… и продължава да е такъв и досега. Не ти дава да си направиш малка хубава системка и да я наречеш „църква“ и не ти позволява да се измъкнеш, като правиш по четири събирания на седмица, на които обсъждаш какво ще правите на събиранията през следващата седмица. Ако искате това, ще откриете, че Исус е крайно неподходящ. Казва неудобни и трудни неща като „обичай враговете си“ и „кани на вечеря хора, които наистина имат нужда от това“ и „обичай Бога преди всичко друго“. Ужасен е в това отношение. Тогава не са успели да Го поставят натясно и досега не могат…” Така посред непрестанния наниз от комични, а нерядко и трагични ситуации, в които се озовават героите на дневника, към края на книгата читателят остава с подозрението, че Бог е далеч по-въвлечен в ежедневието ни отколкото изглежда.
В англоезичния протестантски свят практиката да се води личен дневник с духовни размишления широко се насърчава, а немалко такива се издават и като книги за насърчение на „обикновените“ вярващи. В тях уважавани „герои на вярата“ споделят своите необикновени „опитности“ и прозрения. Жанрът се радва на радушен прием, макар и последствията за читателите най-често да са дълбока потиснатост и убеденост, че „нещо не е наред с мен като вярващ“. Дневниците обаче не са само християнски феномен. Пет години преди появата на „Свещеният дневник на Адриан Плас“ (през 1987 г.) класациите за продажби на книги в Англия са оглавени от творбата на Сю Таунзенд – „Тайният дневник на Ейдриън Моул (на 13 и ¾ години)“ (българското издание е на „Гея-Либрис“, 2009 г.). Книгата представлява въображаемия дневник на едно обикновено английско момче. Съвпадението с първото име на Адриан Плас е случайно, но авторът съвсем съзнателно взаимства идеята и формата, за да се обърне едновременно към обикновените англичани, както и към обикновените християни, и да ни разкаже за личностното и „духовното“ израстване на своя съвсем обикновен герой.
Действителният Адриан Плас работи в младежките си години като социален работник към център за деца със специални нужди. След години работа обаче изпада в дълбока лична криза, след която решава да се посвети на писателска и актьорска дейност (следвал е актьорско майсторство в бристолската драматургична школа). Първоначално пише предимно за себе си и с терапевтична цел, като първата му (издадена много по-късно) творба е новелата „Посещението“, в която се разказва за една въображаема местна англиканска църква, посетена от Исус. „Свещеният дневник на Адриан Плас“ е първата му издадена книга, която се заражда под формата на редовна рубрика към английското списание Family Magazine. Книгата бързо набира популярност и е последвана от още няколко от същата поредица. Оттогава Адриан Плас е написал тридесет и шест книги, последната от които е „Свещеният дневник на Адриан Плас – Адриан Плас и църковната почивка“ (издадена в Англия през март 2013 г.). Двамата със съпругата му често са канени да изнасят лекции и представления, а междувременно участват активно в една съвременна надденоминационна монашеска общност в северната част на Ангsvлия.
Българското издание на книгата се радва на чудесен превод от Чавдар Хаджиев, който се е постарал да превъплъти типично английските шеги в такива, които имат повече смисъл в българската ни култура. Например, тъй като Джералд, синът на главния герой, има забавния навик да подхвърля на баща си анаграми, българските читатели можем да се наслаждаваме на образци като факта, че „Климент Охридски” е анаграма за „Ти, мил ден хорски“, а „др. Леонид Брежнев е анаграма за „див, небрежен дрол“. Изданието включва също подходящи илюстрации от Ивайло Кънчев.
„Свещеният дневник“ е книга, която всеки евангелист задължително трябва да прочете. Това е книгата, която трябва да се дава на всеки новоповярвал. Но ако не можете да се разпознаете в горните редове, а по-скоро усещате раздразнение, то все още не сте готови за тази книга.
В началото на тази рецензия прецених евангелистите като твърде сериозни и лишени от чувство за хумор. За щастие това не е съвсем вярно. Защото Адриан Плас е евангелист и не е единственият писател в протестантския свят, който знае как да се надсмива над собствените ни неадекватности. Всъщност мнозина православни и католически вярващи твърдят, че тъкмо евангелистите имаме най-много вицове за себе си. Ако е вярно, именно това може да е преимуществото, което може да ни помогне да бъдем малко по-смирени и малко „по-обикновени“.
4 ян. 2016 г. | Вметки |
ВМЕТКИ
Обичам почивните дни, но не по-малко обичам и понеделниците. Те са символът на това, че ежедневието продължава и все още имам шанс да надградя онова, което съм започнал. През почивните дни се налага да се оставя на течението и да се доверя, че животът ми няма да се сгромоляса, дори и да не работя непрестанно върху проектите си. В понеделник обаче имам пълното право да взема съдбата си в свои ръце и да се втурна към доразвиването на своята кариера, на своя успех. (още…)
3 ян. 2016 г. | Вметки |
ВМЕТКИ
Когато си почивам най-лесно възприемам света около себе си. Отпускането на контрола от моя страна ми отваря очите за действителността наоколо. Незает с опити да подчиня обстоятелствата на своята воля, успявам да видя по-ясно многообразието от други воли покрай мен. (още…)
6 дек. 2015 г. | Вметки |
ВМЕТКИ
Предприемчивият човек се възползва от възможностите, в които се намира. Но за да мога да се възползвам от възможностите около себе си, трябва да не бъда привързан до живот към други. Кой казва, че трябва цял живот да живея в България или в София? И защо да е лошо да се преместя?
(още…)
1 дек. 2015 г. | Вметки |
ВМЕТКИ
Призванията са различни, но стига човек да не се вижда призван за зло, тогава всяко призвание е еднакво достойно. Ако изпълнява призванието си с изобретателност, изящество и радост (според възможностите си и естеството на работата), черноработникът заслужава също толкова уважение колкото и програмиста, чистачката колкото изпълнителния директор на компанията, учителката колкото хирурга, художникът колкото инженера, и майката, която отглежда децата си у дома, колкото пастира на църквата.
(още…)
You must be logged in to post a comment.