Обичам почивните дни, но не по-малко обичам и понеделниците. Те са символът на това, че ежедневието продължава и все още имам шанс да надградя онова, което съм започнал. През почивните дни се налага да се оставя на течението и да се доверя, че животът ми няма да се сгромоляса, дори и да не работя непрестанно върху проектите си. В понеделник обаче имам пълното право да взема съдбата си в свои ръце и да се втурна към доразвиването на своята кариера, на своя успех.
Надали обаче щях да харесвам понеделниците, ако не харесвах и работата си. Имало е много случаи, в които съм искал да се прехвърля с машина на времето в детството си, което свързвам с безгрижие и безметежност. Искало ми се е да спя цяла седмица, защото ежедневието ми не ми е носило удовлетворение, а стрес и усещане за безсмислие. И си давам сметка, че има много хора, които се чувстват по този начин в продължение на години и десетилетия.
Почивката ми припомня, че моята идентичност не се изчерпва с работата ми или преследването на относителните критерии за успех. Независимо от това обаче, факт е, че самоличността ми е неразривно свързана с работа. И затова работата може да бъде както благословение, така и проклятие. Може да ми помогне да разцъфна, а може и да ме загроби жив.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.