Къде са героите сред българските полицаи?

Къде са героите сред българските полицаи?

КАТО СТАНА ДУМА…

През последните няколко дни попадам на доста коментари от познатите ми във Facebook, в които се оправдава поведението на полицаите в София на 2-ри септември с факта, че срещу тях е упражнена агресия от страна на протестиращите. Публикуват се снимки на летящи към полицаите шишета и бомбички, посочва се броя служители на полицията, на които е оказана медицинска помощ. Всичко това се придружава с риторичния въпрос: “Това ли са “мирните” протести?” и заключението, че българските полицаи са дори твърде търпеливи, защото в други държави такова поведение на протестиращите не би било толерирано така дълго.

Такива публикации обаче се фокусират върху един твърде ограничен отрязък от картината. Нека добавя още малко щрихи към нея, които знам от приятелите и познатите ми, които протестират на площада и участват в блокадите на кръстовища.

Всеки от приятелите ми протестиращи потвърждава, че агресивните прояви на 2-ри са инициирани от провокатори – млади хора с държане и вид, които показват, че са част от футболните агитки. По тях се повличат и много малка част от обикновените протестиращи. Мнозинството от редовно протестиращите обаче не само не подкрепят и участват в тези действия, но и взимат мерки да се разграничат. Когато мои близки познати отишли при полицаите и им показали провокаторите, полицаите отговорили, че не могат да помогнат. Същите познати свидетелстват, че след това полицаите нападат движещи се протестиращи в гръб и арестуват мирно ходещи протестиращи. Ако за някого това е новина, нека да потърси записите на излъчванията в реално време от Иво Божков и Crazy Bulgarian, където се вижда как полицаите бият невъоръжени цивилни, а към снимащите наоколо се държат като селски пехливани с език на каруцари.

Никога не съм бил полицай и не претендирам да познавам тази професия. Петнадесет месеца от военната си служба обаче прекарах в експерименталния батальон за сини каски към бригадата в Карлово. През август 1996 г. участвах в международно учение в базата на морската пехота в САЩ, където едно от занятията включваше омиротворяване на граждански бунт в малко градче. Един от базовите принципи, на които ни обучаваха, беше реципрочност на силата. Т.е. срещу нож не вадиш пистолет. Срещу невъоръжен не вадиш палка. Когато невъоръжени бягат от теб, не ги преследваш и налагаш с палка. Когато тълпата стане агресивна, обучаваха ни, че можем да влияем психологически като настъпваме в редици и удряме с палки по щитовете. Ако и това не помогне, тогава полицейските части образуват карета, които настъпват бавно и решително сред тълпата, така че да я разделят на по-малки групи и по този начин разпръснат. При всичко това не се раздават удари. Кадрите от 2-ри през деня и вечерта показват, че или българските полицаи са необучени/некомпетентни, или са получили нареждания, които са неадекватни. Във всеки случай, тъй като заплатата на тези полицаи идва от моите данъци, имам пълно право да им държа сметка да започнат да действат адекватно.

Има и още нещо. Именно по време на службата ми в поделението за сини каски се случиха и масовите протести срещу правителствотио на Жан Виденов. Тогава гражданите блокираха не само кръстовища, но и междуградски пътища. Протестиращите в Карлово бяха наизлезли на пътя към Сопот на метри от спалните ни помещения. Тогава най-опитният и уважаван офицер в поделението, който за кратко време ми беше ротен командир, ни събра всички младши сержанти и ефрейтори, и ни обясни, че при тази напрегната ситуация може да се стигне до там, че да ни мобилизират и изпратят срещу протестиращите, макар че по закон не можеха да го правят. “Ако се случи това” – ни каза той – “не забравяйте, че срещу вас ще са собствените ви майки, бащи, братя, сестри. Не изпълнявайте всяка заповед!” Никога не забравих думите му.

Чета коментари, че било нормално полицаите да се изнервят, след като висят по цял ден и ги обиждат. Не, не е нормално да се изнервят. Плаща им се да не се изнервят. Друг въпрос, че ако не ги устройва, или началниците им са корумпирани, имат свободата да напуснат. Изборът да останат и да се превръщат в маша на корумпирани управници, така че да упражняват насилие над сънародниците си, е избор на съвестта. Тези полицаи не са герои. Те са срам за службата си. Героите щяха да откажат да изпълняват такива заповеди. Има и такива сред българските полицаи.

Един от най-мъжествените и умни младши сержанти в ротата ни при сините каски, който беше любимец и на споменатия по-горе офицер, след години стана полицай. Имам огромно уважение към него, защото е прекрасен човек – честен, разбран, винаги готов да помогне, а същевременно интелигентен, атлетичен, способен в много области. Беше физически най-добре подготвеният сред всички военнослужещи в поделението. А същевременно скромен и истински добър – закриляше онеправданите и се застъпваше за унижаваните. По-късно стана шампион на България по делтапланеризъм. Този човек е герой. Лично от него знам колко корумпирано е началството на полицията. Човек като него никога няма да видиш да бие с палка мирни граждани.

Когато говорим за поведението на полицията на 2-ри септември трябва да вземем предвид и тези аспекти от картината. А що се отнася до хвърлящите павета и бомбички, палещите слама, удрящите полицаи с трибагреници, моля, нека ги арестуват.

П.П. Преди три дни Дарик радио публикува изключително информативно интервю с преподавателя и експерт по национална сигурност, както и бивш главен секретар на МВР, проф. Николай Радулов. В него осветлява много повече аспекти на събитията на 2-ри септември и динамиката на случващото се в българската полиция. 


Тази публикация е част от рубриката Като стана дума…, в която публикувам свои коментари по актуални въпроси. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.

Родители, деца и дълг

Родители, деца и дълг

ВМЕТКИ

С порастването на детето, взаимоотношенията между родител и дете следва повече или по-малко плавно да се преобразуват във взаимоотношения между възрастен и възрастен. А близостта между възрастните е винаги въпрос на доброволен избор, а не на чувство за дълг.

(more…)

Родители и пораснали деца

Родители и пораснали деца

ВМЕТКИ

Родителят има грижовна и напътстваща роля само докато детето е дете. Стане ли възрастен, който сам избира пътя си в живота, тогава ролята на родителя следва до голяма степен да се преобразува в приятелска, менторска, консултативна, и то само до степента, до която възрастният, който някога е бил дете, желае, търси и позволява.

(more…)

Когато се взимаме твърде на сериозно…

Когато се взимаме твърде на сериозно…

Тази публикация е рецензия на книгата на Адриан Плас “Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)”. Първоначално е публикувана във в. “Зорница”броя от октомври 2015 г., стр. 2 и 4, под заглавие “За да не се вземаме твърде на сериозно…”) и тук се пресъздава точно във вида, в който е отпечатана във вестника, с любезното разрешение на издателите.

 

Ние, евангелистите, сме сериозни хора. Вероятно повлияни от съдбовната си благовестителска мисия в този свят, сме склонни да обръщаме всички разговори с „невярващи“ – в Интернет или лице в лице – в беседи за моралните ценности и Бога. Нерядко сме и силно обидчиви и готови да припознаем в насмешливото отношение към самите нас съпротива срещу Твореца. Ако е вярно, че смирението се проявява в способността на човека да се надсмива над себе си, то книгата на Адриан Плас „Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)“, издадена от Български християнски студентски съюз през далечната 2003 г., е така необходимото ни помагало за израстване във въпросната добродетел.

„Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)“ от Адриан Плас (БХСС, 2003 г.)

„Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)“ от Адриан Плас (БХСС, 2003 г.)

Книгата представлява „духовния“ дневник на един обикновен английски евангелист, който ходи на обикновена работа, има (почти) обикновено семейство, активен член е на обикновена умерено харизматична църква и се опитва да води (не)обикновен християнски живот. Въпросният дневник обхваща малко по-малко от половин година (от 14 декември до 31 май), но именно в този период попадат най-значителните празници в християнския календар, както и традиционният (за Англия) палатков лагер Spring Harvest, като всичко това дава на героите множество възможности за разнообразни преживявания. Първоначалните намерения на главния герой са да си води „духовен журнал в полза на бъдещите поколения“, където да записва „всяко ново божествено прозрение и преживяване“, с надеждата написаното един ден да „свети като фар в тъмнината“. Пълната му откровеност обаче ни разкрива един малък свят от личности, с които лесно може да отъждествим себе си и своите близки и познати. Също като мен Адриан пропуска да чете от Библията всеки ден, трудно издържа да се моли в продължение на повече от няколко минути, трудно се съсредоточава по време на проповеди и умът му блуждае във всякакви неблагочестиви посоки. Колкото и да копнее животът му да прилича на този на големите „герои на вярата“, ежедневието му прилича на това на всеки друг от съседите и приятелите му, където Бог на пръв поглед трудно може да се забележи. В негово лице срещаме стремленията, съмненията и страданията на всеки от нас, обикновените вярващи, между които – също както и между невярващите – има пияници, похотливци, лъжци и лицемери. Оказва се, че Христос няма против да си има вземане-даване с такива, а дори е в състояние и плавно да ги променя. До такава степен, че понякога е трудно да се каже със сигурност кой е Христов и кой не е. Както казва един от съседите чудаци на Адриан: “[Исус е] бил причина за големи скандали тогава… и продължава да е такъв и досега. Не ти дава да си направиш малка хубава системка и да я наречеш „църква“ и не ти позволява да се измъкнеш, като правиш по четири събирания на седмица, на които обсъждаш какво ще правите на събиранията през следващата седмица. Ако искате това, ще откриете, че Исус е крайно неподходящ. Казва неудобни и трудни неща като „обичай враговете си“ и „кани на вечеря хора, които наистина имат нужда от това“ и „обичай Бога преди всичко друго“. Ужасен е в това отношение. Тогава не са успели да Го поставят натясно и досега не могат…” Така посред непрестанния наниз от комични, а нерядко и трагични ситуации, в които се озовават героите на дневника, към края на книгата читателят остава с подозрението, че Бог е далеч по-въвлечен в ежедневието ни отколкото изглежда.

В англоезичния протестантски свят практиката да се води личен дневник с духовни размишления широко се насърчава, а немалко такива се издават и като книги за насърчение на „обикновените“ вярващи. В тях уважавани „герои на вярата“ споделят своите необикновени „опитности“ и прозрения. Жанрът се радва на радушен прием, макар и последствията за читателите най-често да са дълбока потиснатост и убеденост, че „нещо не е наред с мен като вярващ“. Дневниците обаче не са само християнски феномен. Пет години преди появата на „Свещеният дневник на Адриан Плас“ (през 1987 г.) класациите за продажби на книги в Англия са оглавени от творбата на Сю Таунзенд – „Тайният дневник на Ейдриън Моул (на 13 и ¾ години)“ (българското издание е на „Гея-Либрис“, 2009 г.). Книгата представлява въображаемия дневник на едно обикновено английско момче. Съвпадението с първото име на Адриан Плас е случайно, но авторът съвсем съзнателно взаимства идеята и формата, за да се обърне едновременно към обикновените англичани, както и към обикновените християни, и да ни разкаже за личностното и „духовното“ израстване на своя съвсем обикновен герой.

Действителният Адриан Плас работи в младежките си години като социален работник към център за деца със специални нужди. След години работа обаче изпада в дълбока лична криза, след която решава да се посвети на писателска и актьорска дейност (следвал е актьорско майсторство в бристолската драматургична школа). Първоначално пише предимно за себе си и с терапевтична цел, като първата му (издадена много по-късно) творба е новелата „Посещението“, в която се разказва за една въображаема местна англиканска църква, посетена от Исус. „Свещеният дневник на Адриан Плас“ е първата му издадена книга, която се заражда под формата на редовна рубрика към английското списание Family Magazine. Книгата бързо набира популярност и е последвана от още няколко от същата поредица. Оттогава Адриан Плас е написал тридесет и шест книги, последната от които е „Свещеният дневник на Адриан Плас – Адриан Плас и църковната почивка“ (издадена в Англия през март 2013 г.). Двамата със съпругата му често са канени да изнасят лекции и представления, а междувременно участват активно в една съвременна надденоминационна монашеска общност в северната част на Ангsvлия.

Българското издание на книгата се радва на чудесен превод от Чавдар Хаджиев, който се е постарал да превъплъти типично английските шеги в такива, които имат повече смисъл в българската ни култура. Например, тъй като Джералд, синът на главния герой, има забавния навик да подхвърля на баща си анаграми, българските читатели можем да се наслаждаваме на образци като факта, че „Климент Охридски” е анаграма за „Ти, мил ден хорски“, а „др. Леонид Брежнев е анаграма за „див, небрежен дрол“. Изданието включва също подходящи илюстрации от Ивайло Кънчев.

„Свещеният дневник“ е книга, която всеки евангелист задължително трябва да прочете. Това е книгата, която трябва да се дава на всеки новоповярвал. Но ако не можете да се разпознаете в горните редове, а по-скоро усещате раздразнение, то все още не сте готови за тази книга.

В началото на тази рецензия прецених евангелистите като твърде сериозни и лишени от чувство за хумор. За щастие това не е съвсем вярно. Защото Адриан Плас е евангелист и не е единственият писател в протестантския свят, който знае как да се надсмива над собствените ни неадекватности. Всъщност мнозина православни и католически вярващи твърдят, че тъкмо евангелистите имаме най-много вицове за себе си. Ако е вярно, именно това може да е преимуществото, което може да ни помогне да бъдем малко по-смирени и малко „по-обикновени“.

 

Може да закупите книгата на Адриан Плас веднага от Интернет книжарница “Хайро”.
Разсъждение на глас №81: Откритието на почивката

Разсъждение на глас №81: Откритието на почивката

ВМЕТКИ

Когато си почивам най-лесно възприемам света около себе си. Отпускането на контрола от моя страна ми отваря очите за действителността наоколо. Незает с опити да подчиня обстоятелствата на своята воля, успявам да видя по-ясно многообразието от други воли покрай мен. (more…)

Разсъждение на глас №53: Предприемчивостта и възможностите

Разсъждение на глас №53: Предприемчивостта и възможностите

ВМЕТКИ

Предприемчивият човек се възползва от възможностите, в които се намира. Но за да мога да се възползвам от възможностите около себе си, трябва да не бъда привързан до живот към други. Кой казва, че трябва цял живот да живея в България или в София? И защо да е лошо да се преместя?

(more…)

Разсъждение на глас №40: Относно участието в разходите на църквата

Разсъждение на глас №40: Относно участието в разходите на църквата

ВМЕТКИ

Ако съм част от една църковна общност и се ползвам от уюта на сградата за събрания, електричеството и топлината в нея, неестествено би било да не участвам в покриването на разходите, свързани с нейната поддръжка. Ако доходите ми не позволяват такива дарения, може да даря от времето и/или труда си. А ако съм възпрепятстван да помогна дори по този начин, вероятно самият аз се намирам в нужда от помощ, и не бива да чувствам вина или срам.

(more…)

Разсъждение на глас №39: Относно т. нар. “десятък”

Разсъждение на глас №39: Относно т. нар. “десятък”

ВМЕТКИ

Практиката да се даряват десет процента от личните (и фирмени) приходи на църквата не почива на заповед в еврейските или християнските свещени писания. В еврейската законова наредба оставена от Мойсей присъстват цял набор от задължителни дарения с различни предназначения, които общо се приближават към 30% на годишна база. Някои от тях са предназначени да компенсират племето на левитите, за това, че вместо да се грижат за собствената си прехрана, са се посветили на това да поддържат религиозния култ. Част от тях може да се сравнят със съвременната данъчна система. Друга част са били предназначени за собствено консумиране по време на специален национален празник.

(more…)