Има нещо същински ненормално в това един родител да престане да бъде загрижен за детето си, на каквато и възраст да е станало то. Също толкова ненормално е обаче родителят да очаква детето да му връща каквото и да било за тази загриженост.
С порастването на детето, взаимоотношенията между родител и дете следва повече или по-малко плавно да се преобразуват във взаимоотношения между възрастен и възрастен. А близостта между възрастните е винаги въпрос на доброволен избор, а не на чувство за дълг.
Родителят има грижовна и напътстваща роля само докато детето е дете. Стане ли възрастен, който сам избира пътя си в живота, тогава ролята на родителя следва до голяма степен да се преобразува в приятелска, менторска, консултативна, и то само до степента, до която възрастният, който някога е бил дете, желае, търси и позволява.
Призванията са различни, но стига човек да не се вижда призван за зло, тогава всяко призвание е еднакво достойно. Ако изпълнява призванието си с изобретателност, изящество и радост (според възможностите си и естеството на работата), черноработникът заслужава също толкова уважение колкото и програмиста, чистачката колкото изпълнителния директор на компанията, учителката колкото хирурга, художникът колкото инженера, и майката, която отглежда децата си у дома, колкото пастира на църквата.
Твърди се, че даряването на пари на църквата е израз на благодарността ми към Бога. Кое налага да изразявам благодарността си тъкмо така вместо да вдигна банкет, на който да поканя приятели и познати (а защо не и непознати), например? Или пък да даря вещи и пари на някое селско училище? Или да построя такова?
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.
Днес в kultura.bg е публикуван коментара на писателката Теодора Димова под заглавие „Европа не ходи по вода“. В статията си тя коментира последните „скандални“ карикатури на „Шарли Ебдо“. Зарадвах се, че с авторката сме на толкова сходни мнения относно бежанците и всички други жертви на преследване, както и относно отношението, което единствено би оприличило християните на Христос!
Имаме различия обаче по отношение на свободата, както и в разчитането на посланието на карикатурите на „Шарли Ебдо“.
Основният автор на този текст е моята съпруга, Катрин. Преди около месец и половина тя публикува на стената си във Facebook наблюдения от поведението на деца в парка. Разказът й породи оживена дискусия, която ще се опитам да предам по-долу, защото смятам, че изказаните мнения са полезни за осмисляне на заглавния въпрос. Катрин разказа:
Преди около година, големият ни син, Филип, изяви желание да се отърве от някои от играчките си като ги продава в парка на други деца. Не знам откъде му беше хрумнала идеята. Може би от някоя книжка или филмче. Във всеки случай аз изказах критично мнение и не я реализирахме. Оттогава обаче продължих да мисля и стигнах до извода, че съм постъпил много глупаво като не съм насърчил импулса към предприемчивост у сина си. И така…