ВМЕТКИ
Каквото и да съм твърдял някога, в действителност никога не се стремя към “истината” само, защото е истина. Или искам да потвърди онова, в което вече съм убеден, или пък се надявам да ми донесе нещо положително – хубаво чувство, предимство в стремежа към “успех”, влияние, и т.н.
Така че когато с разпаленост защитавам някаква позиция, струва си да се/ме запитате защо именно този въпрос е от такова значение за мен.
ВМЕТКИ
Прямотата и искреността относно мотивите ми не означава непременно, че те са напълно приемливи, но показва поне, че съм в мир със съвестта си. Може да съм лош, но не съм лицемер, а такъв човек дори като неприятел е за предпочитане, понеже е последователен.
Смесените и ненапълно безкористни подбуди не са проблем докато не започна да претендирам, че не са смесени, а аз съм съвсем безкористен. В такива случаи трябва да сте два пъти по-подозрителни, защото се опитвам да се изкарам по-безкористен отколкото е възможно, а това показва, че в собствените си очи съм повече мотивиран от собствения си интерес, отколкото другите биха одобрили.
ВМЕТКИ
Това че подкрепям дадена кауза с користни мотиви, не я прави автоматично лоша. Но и колкото и добра да е каузата, която защитавам, тя не може да ме направи по-добър отколкото съм.
Дори и да твърдя, че подкрепям дадена кауза изцяло от благородни/идеални мотиви, и сам да си вярвам, че е така, струва си да се запитате дали това е цялата картина. И да потърсите дали не са замесени финансови интереси (пряко или индиректно), възможност за упражняване на власт и влияние, или пък одобрение от желана група хора.
ВМЕТКИ
Когато започвам да пропагандирам дадена кауза, винаги си струва да се запитате: “Каква полза ще извлече този човек от защитаването на тази кауза?”
Защото никой никога не прави нищо без да има интерес от това.
Може да не става непременно въпрос за пари, власт и известност, а за по-добър свят за мен и децата ми, но в повечето случаи първите три също са замесени.
В последния (засега) роман на Умберто Еко срещнах откъс, който е много актуален и поучителен за мнозина от нас, българите:
За да дадеш надежда на народа, ти трябва враг. Не помня кой казва, че патриотизмът е последното убежище на негодниците: като нямаш морални принципи, развяваш някое знаме, а мръсниците винаги се позовават на чистотата на расата си. Националната идентичност е последното убежище на обидените от живота. И така чувството за идентичност се основава на омразата, на омразата към онези, които не са същите като теб. Трябва да възпитаваме омразата като гражданска страст. Врагът е приятел на народите. Винаги имаш нужда да мразиш някого, за да оправдаваш собствената си нищета. Истинската първична страст е омразата. А любовта е ненормално състояние. Затова именно е бил убит Христос: говорел е срещу природата. Не можеш да обичаш някого през целия си живот, от тази невъзможна идея се раждат изневярата, майцеубийството, предателството на приятеля… Обаче можеш да мразиш някого цял живот. Трябва обаче този някой да го има, за да може да ни позволява да подхранваме омразата си. Омразата стопля сърцето.
Умберто Еко, “Пражкото гробище” (изд. “Бард”, София, 2012 г.), 376 стр.
Мой приятел ме попита дали знам за добри сайтове, където би могъл да прочете изчерпателни рецензии на богословски книги. Докато му отговарям реших да се поразтърся из интернет дали не се е появило нещо ново. Скачайки от връзка на връзка полюбопитствах да прочета рецензията на една книга, написана от мно-о-о-ого известна авторка американка. Ще се въздържа да споменавам името й, а любопитните може да прочетат рецензията сами. Не можах да се сдържа да не се засмея обаче на последното изречение: