“Кои са тези съвременни богослови, които водят движението към либерализъм сред евангелистките среди?” Това ме попита баща ми една вечер, докато обсъждахме актуалния тогава дебат в обществото ни (българското, а не само евангелисткото) относно проектозакона за детето. Дебат, в който едни евангелисти се бяха оказали особено гласовити и всякак се опитваха да се представят като представителни за всички опоненти на статуквото, а други евангелисти се бяха оказали изтласкани повече в средата или дори в крилото на властимащите, понеже не можеха да се съгласят с крайните оценки, нетолерантното отношение и необмислените становища на своите събратя по конфесия.
До въпроса относно либерализма се стигна, защото аз изказах твърдението, че назрява оформянето на две крила сред евангелистката общност в България – консервативно и либерално. В евангелистката култура обаче социологическото понятие либерализъм най-често се схваща като вървящо ръка за ръка и с богословското течение под същото име. Така естествено разговорът ни се насочи към вероятните поддръжници на богословския либерализъм в България. А сред тях вече не бих могъл да не сложа и себе си.
Ако някой преди 7-8 год. ми беше казал, че ще напиша последното изречение, щях да му се изсмея. По онова време устремът ми към знания и задълбочено разбиране намираше храна за размисъл предимно сред кръга на познатите на моята църковна общност (този път имам предвид евангелистите в световен план, а не само България) автори. Хора като Джон Стот, Милард Ериксън, Норман Гайслър и Джеймс И. Пакър. Ако човек е любопитен обаче, няма начин да се предпази от “вредни” влияния. Колкото повече четях, толкова повече се задълбочаваше подозрението ми, че онези автори, които подхождат от позицията на систематичното богословие, са много повече в плен на традицията и своите предубеждения, отколкото са готови сами да признаят. Започнах да обръщам повече внимание на библеистите – изследователите на Стария или Новия Завет. Между тях бяха Д. А. Карсън, Джеймс Д. Г. Дън, Виктор П. Хамилтън, Тремпър Лонгман, Кенет Бейли и Н. Т. Райт. А от тях започнах да научавам, че доста неща, които до този момент са ми били преподавани с абсолютна категоричност всъщност не стоят точно така.
В действителност, на този етап вече нямаше нужда някой друг да ми казва, че в повечето случаи евангелистките църковни светила нямат скрупули да се изказват неподготвени. Бях го наблюдавал от първа ръка. Постепенно започнах с изненада да установявам, че започвам да стигам до заключения, които само няколко години по-рано бях дамгосвал като еретични. Някои от познатите и приятелите си бях наричал “либерали”, защото изказваха мнения, които твърдото евангелистко ядро заклеймяваше като отправна точка на наклонената плоскост към безверието. През последните години с известна самонадсмешка обаче забелязвам, че прегръщам все повече от тези становища. Съответно не ми остава нищо друго освен да нарека и себе си “либерал”.
Какво обаче означава да си богословски либерал? Терминът, според мен, в България служи преди всичко за маркиране на известно свободомислие и критично мислене. За такова “пакетиране” или слагане под общ знаменател има достатъчно исторически основания, но от друга страна – и това важи за всяко етикиране по принцип – хората и техните индивидуални идеи са далеч по-комплексни и не се поддават на еднозначна категоризация.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Ако ви е харесала, разгледайте и другите рубрики в сайта.
Ако тези ежедневни разсъждения ви харесват, следвайте профила ми във Facebook.
Ако искате да получавате тези и други мои публикации по e-mail, абонирайте се.