Едно от най-трудните неща за мен е да не проявявам арогантност тогава, когато съм убеден в правотата на възгледите си. Особено когато логиката на разсъжденията ми и основателността на аргументите ми се струва очевидна. В такива случаи съм изкушен да смятам опонентите си или за твърде глупави, или за толкова вкоренени в позицията си, че са твърдо решени да си затварят очите за всичко различно от тяхната позиция.
Само че разсъждаването и оформянето на възгледи не е единствено рационален и праволинеен процес. В повечето случаи между досегашната ми гледна точка и тази на опонента ми има стена от предразсъдъци, натрупани с опита или втълпени ми от моите съмишленици. През тази стена позицията на опонента ми изглежда съвсем различно отколкото без нея. Така че колкото и да си разменяме аргументи, докато гледам през стената, позицията на другия никога няма да ми се стори убедителна.
Едно от нещата, които може да ми помогнат да надмогна предразсъдъците си, е доверието. Доверието в Бога, което се изразява в готовността да поставя под съмнение собствените си презумпции, защото разчитам на това Богът да ме напътства в реалността, а не само на собствените си способности да я намеря (или да се задържа в нея). Доверие и в опонента си, за това, че той не е злонамерен магьосник, който чака само да се усъмня в своята гледна точка, за да ме оплете в какви ли не ужасни илюзии.
Другото нещо, което ми помага, е въображението. Когато си представя как би изглеждал светът, ако възгледите на опонентите ми се окажат верни. При подобно упражнение нерядко се оказва, че тази възможност съвсем не е толкова ужасна, колкото ми се е струвала досега. Но, разбира се, за да се развихри въображението, то трябва да усети свободата на доверието. Доверието ми дава смелостта да надникна над или около предразсъдъците си, а въображението ме отвежда дори отвъд там, докъдето стигат очите.
Това е предизвикателството, пред което са изправени и моите опоненти. Процесът на доверяване е бавен и изисква време, а всеки от нас има да измине и различно разстояние, така че не бива да се изненадвам, че на някого са необходими и години.
Разбира се, нищо не ми гарантира и че съм действително прав. Не е като да не се е случвало в миналото да бъда убеден в правотата си по даден въпрос, а след време да се окаже, че са ми липсвали ключови парченца от картината, в светлината на които цялото изображение се оказва различно…
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Ако ви е харесала, разгледайте и другите рубрики в сайта.
Ако тези ежедневни разсъждения ви харесват, следвайте профила ми във Facebook.
Ако искате да получавате тези и други мои публикации по e-mail, абонирайте се.