Една от отличителните черти на протестантството е убеждението, че единственият авторитет, определящ вярванията и практиките на християните, е Свещеното писание, а именно каноничните шестдесет и шест книги. Това ударение върху Библията в противовес на църковната йерархия и преданието си има своите исторически основания, и е един от основните фактори за вече необхватното разслоение сред протестантските деноминации и църкви.
В епохата на Ренесанса протестантският уклон се явява сякаш по-прогресивен, защото освобождава отделната личност от оковите на традицията и църковната йерархия, така че да може самостоятелно да изследва първоизточниците на вярата си. Във време на небивал разцвет на знанията за миналото, това определено изиграва положителна роля. Протестантските изследователи са основен двигател за развитието на библеистиката през последните няколко века.
Бих предположил, че тази роля ще се запази и в нашата съвременна информационна епоха, когато достъпът до информация на отделния човек е безпрецедентен. Свободата от традицията обаче сякаш довежда и до прекъсване на приемствеността на знанието. След като всеки е свободен да формира възгледите си необезпокояван от околните или предците си, практически се стига до там, че мнозина от нас игнорираме голяма част от вече достигнатите прозрения и разсъждаваме в своеобразен вакуум.
Изненадващо или не, свободата от традицията и авторитетите довежда до това невежите да се чувстваме като първооткриватели. И от призив да освободим Божието писмено откровение да говори директно на ума и съвестта на всеки човек, лозунгът Sola Scriptura се е превърнал в оправдание за абсолютизирането и придаването на нормативна тежест на собствените ми предразсъдъци и умозаключения. Парадоксално, но убеждението, че Богът се открива еднакво на всяко поколение вярващи и на всяка отделна личност, довежда до подценяване на прозренията от миналото за сметка на надценяването на моите собствени, и тези на тесния кръг от авторитети, които признавам.
Защото се оказва, че практически и в протестантството си имаме традиция и църковни авторитети. Само че многовековното предание на вселенската църква е заменено с по-кратковременната традиция на моята конкретна деноминация, а авторитетите не заемат задължително длъжности в църковната йерархия, но по-скоро са нашумели писатели и университетски преподаватели. В крайна сметка е трудно да избегна присъщия на хората хюбрис…
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Ако ви е харесала, разгледайте и другите рубрики в сайта.
Ако тези ежедневни разсъждения ви харесват, следвайте профила ми във Facebook.
Ако искате да получавате тези и други мои публикации по e-mail, абонирайте се.