Една местна църква ще бъде здрава само, ако хората в нея вършат онова, за което са надарени и имат желание, и енергия. И го вършат само до степента, до която имат възможност. Всичко повече от това е вредна амбиция, която може да бъде съвсем уместна по принцип, но няма място в църквата, а е за организации или бизнеси. Местната църква е по рождение малка, проста и лека.
Но на никого от нас не е лесно да живее с такава представа. От една страна понеже сме част от многовековна традиция, в която църквите са институции с организационна структура, цели и модели на действие. И всичко това е облечено с тежестта на морален норматив, зад който предполагаемо стои най-висшият възможен авторитет – Бога. А от друга, защото ни е присъщо да работим, както и да се отъждествяваме с труда си. И ни е дяволски невероятно, че Богът ни е призовал в определени аспекти от живота си да си почиваме, да се ръководим от естествените си импулси и нужди, и да възпираме амбициите си за постигане на резултати. Има и трети елемент. Тъй като естествена част от живота на вярващия е и съзнанието за мисия, много ми е трудно да балансирам между желанието си да съучаствам в тази мисия и необходимостта да я съчетавам със здравословната и необходима динамика на ритъма работа-почивка-наслада (не задължително в този порядък и по различно време).
Конкретно при протестантите се намесва и четвърти фактор, а именно втъканата в ДНК-то ни предприемчивост и склонност към инициативи и отговорности. Културно неприсъщо ни е да повярваме, че Богът може и желае да осъществи намеренията си посредством нашето бездействие и отказ от програми.
Няма нищо по-естествено от това ценностите ми да ме провокират към действие и да организирам съмишленици в адекватни структури, които да преследват конкретни и измерими цели. Това просто не е идентично с църквата. Общността на вярващите се събира, общува, моли се, учи и си помага не, за да се постигнат определени цели, а защото има потребност от това. Никой не би следвало да е подтикван от чувство за отговорност, а от естествена потребност и обич към Бога и другите.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.
Ако тези ежедневни разсъждения ви харесват, следвайте профила ми във Facebook.
Ако искате да получавате тези и други мои публикации по e-mail, абонирайте се.