Повечето местни църкви не се събират по домовете, а в сгради, които наемат или са специално построени за целта. Това е удобно, защото включва известна независимост от членовете на общността. В крайна сметка, независимо дали един или друг е в състояние да присъства или отвори дома си, събранието ще се проведе. Това дава известна гаранция, че въпросната църква е винаги отворена.
Освен това „неутралното“ помещение не позволява почти на никого да се чувства като у дома си, което нерядко е положителен фактор, тъй като собствеността води и до опити за налагане на контрол над обзавеждането, уредбата и използването. Когато църквата се събира в нечий дом, това винаги означава, че само домакините се чувстват като у дома си, докато всички други се налага да се съобразяват с тяхното усещане за красота, удобство, ред и хигиена.
Проблемът е, че неутралността води и до липса на усещане за отговорност, а всички в България знаем какви са последствията от това дадено помещение да е „обща“ собственост: почти никой не се чувства отговорен да го пази и поддържа.
Нещо повече, „неутралността“ твърде често е само привидна, тъй като макар и църковната сграда да се поддържа и издържа със средствата на членовете на общността, в действителност само един тесен кръг от хора могат да разполагат с нея когато си пожелаят. Това е т. нар. ръководство или „лидерите“ на „служения“. В крайна сметка се получава така, че мнозинството плаща, за да може да използва много ограничено един ресурс, който през повечето време остава на разположение на малцинството „ръководители“.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.