Има хора, които се държат с мен добре само когато имат основания да смятат, че съм зле. През останалото време са така заети да се сравняват с мен и моите “успехи”, че са способни само на любопитство и благопожелания, изказани с половин уста. Дълбоко в себе си са убедени, че животът е несправедлив и те са били “прецакани”, докато аз имам повече от нормалното, и то все добрини.
Когато обаче се случи да преживея “неуспех” или да се сблъскам с обичайните за живота болки, тогава точно тези хора стават изключително съчувствителни. Готови са да охкат и ахкат, и слушат с часове подробностите за нещастието ми. В този момент се изпълват с мъдри съвети и са изключително настоятелни да споделят от богатия си опит.
Разбира се, че най-често ги презирам и ми се иска да ги изритам там, където най-малко боли. Но не съм прав. Може и да е глупаво да завиждат. Може и да е късогледо да се сравняват. Но аз не знам за вътрешните им болки. Не знам какви са преживяванията, които са втълпили в тях убеждението, че са изтеглили късата клечка в живота. И ако ми се иска да подчертая, че онова, което виждат от живота ми е само повърхността, налага се да си дам сметка, че и аз не виждам много повече от техния. Най-трудно е да приема другия със слабостите му без да го подценявам за сметка на себе си. Или пък да го преувеличавам за сметка на себе си.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.