Относителността и субективността на разбиранията ми за света не е обективен проблем. Очевидно човечеството е могло да съществува така досега, а и Богът не е имал затруднения да общува с хората. Проблем е, ако държа да бъда абсолютно прав или да познавам правилната истина. Субективността ми пречи, когато искам другите да бъдат принудени да се съгласят с мен или поне да бъда уверен, че ако не са съгласни, грешат.
Когато мразех относителността, използвах следното възражение срещу нея: Щом всички наши познания са относителни, тогава и твърдението, че всички наши знания са относителни само по себе си също е относително. Следователно спокойно мога да го пренебрегна и да пледирам за категоричната истинност на собствените си възгледи за света.
Колко глупаво! Разбира се, че ако приемем, че всички човешки възгледи са субективни и относителни, от това следва, че и възгледът, че всички човешки становища са субективни и относителни, също е субективен и относителен. От такъв парадокс човек може да го заболи главата, но не мога да си позволя да отхвърля един парадокс като несъществуващ, само защото ми причинява главоболие. Парадоксът не е неистина, а свидетелство, че действителността надминава ограничените ми представи.
За относителността и субективността на собствените си възприятия и възгледи знам от опит. Достатъчно е просто да погледна назад към миналото си и да си припомня в колко “истини” съм бил убеден, които сега намирам за неверни. Това не означава, че всичко, което в даден момент разбирам, е погрешно (може и така да е, но не бих могъл да го зная със сигурност), а че докато не се изправя лице в лице със създателя си, не бих могъл да знам кое точно е погрешно и кое отговаря на действителността.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.