Периодично из Facebook се подемат верижни инициативи, свързани с четене и книги. Я ще посочват цитат от произволна книга, я ще изреждат любимите си книги. Тези дни циркулира поредната такава, която се казва (условно) „Моите десет книги“. Никъде не съм видял подробно обяснено условието на играта, но изглежда се разпространява като даден човек изрежда десетте си най-любими (оказали му най-голямо влияние, прочел най-много пъти, спомнящ си за тях с най-голямо умиление?) книги, след което „номинира“ един или повече хора от своя списък с контакти, които се очаква да отговорят на предизвикателството със свой списък. Изглежда, че не е задължително заглавията да са само художествена литература, макар повечето хора да посочват само такава.
Трябва да призная, че споделям напълно отношението на мой приятел който написа:
Друг от приятелите ми също отказа да приеме предизвикателството с думите:
Без книги не мога да живея, но когато четенето се превръща в табелка „Образцов дом“, инстинктът ми е да бягам надалеч… В крайна сметка книгите са само средството, което ме среща с интересни личности и разширява кръгозора ми, те не следва да са обект на преклонение. А когато се превърнат в такъв, това чисто и просто е фетишизъм.
От друга страна, много обичам да споделям своите открития с приятели. Не заради самите открития, а заради момента „Сериозно, ама и ти ли?“, който има възможност да се случи. Разговорите за книги носят потенциала да ни сближават и едновременно с това да открояват разнообразието сред нас. Не са по-значими от разговорите за дрехи, пътешествия или автомобили, но за онази порода от хора, чието преживяване и опознаване на света минава и през книгите, са незаменими.
По тази причина отговорих на предизвикателството на съпругата ми и двама други приятели (Мартин Райчинов и Дана Кандинска), и посочвам „моите десет книги“ (не по ред на значимост).
- „Винету“ от Карл Май
- „Хрониките на Нарния“ от К. С. Луис
- „Името на розата“ от Умберто Еко
- „Синовете на Великата мечка“ от Лизелоте Велскопф-Хенрих
- „Сфера“ от Майкъл Крайтън
- „Вийет“ от Шарлот Бронте
- „Кръстникът“ от Марио Пузо
- „Властелинът на пръстените“ от Дж. Р. Р. Толкин
- „Тлееща жарава“ от Евгени Константинов
- „Десет малки негърчета“ от Агата Кристи
Това в никакъв случай не са най-любимите ми книги, защото не знам какво точно означава това. Ако предполага любимите книги да са онези, които съм прочел най-много пъти, тогава трябваше да включа много броеве на сп. „Дъга“, както и „Съкровището в сребърното езеро“ от Карл Май, „Приключенията на Лукчо“ и „Джелсомино в страната на лъжците“ от Джани Родари, „Пипи Дългото чорапче“ и „Карлсон, който живее на покрива“ от Астрид Линдгрен (да не забравя и „Емил от Льонеберя“), „Тайната градина“ и „Малкият лорд Фаунтлерой“ от Франсис Ходжсън-Бърнет, „Приключенията на Том Сойер“ и „Приключенията на Хъкълбери Фин“ от Марк Твен, „По границите на Далечния запад“ и „Тайните на Черната джунгла“ от Емилио Салгари, и „Тайнственият остров“ и „Децата на капитан Грант“ от Жул Верн. Както и други, за които в момента вече не мога да се сетя.
Очевидно повечето от книгите, които съм чел повече от веднъж са книги от детските и юношеските ми години. По-късно вече осъзнах, че има толкова много заглавия, които искам да прочета, че не мога да си позволя да повтарям често. А и повечето от книгите, които съм чел в недалечното минало вече не съм сигурен, че си заслужават да ги прочета още веднъж сега. Може би след години…
В списъка по-горе включих книги, които са останали в съзнанието ми. Такива, които са ме открехнали за нови области в света или пък нови жанрове в литературата. Те не са непременно силни образци от даден жанр, нито пък са всички забележителни с литературните си качества, но силно са ме впечатлили. „Винету“, например, е вероятно книгата, която съм прочел най-много пъти. Беше и първата по-голяма книга, която ме отвори за четенето. Със сигурност съм чел някакви книжки преди нея, но нямам спомен дали е било с желание. Спомням си, че в целия първи клас ми правеха забележка, че не чета достатъчно гладко. А през ваканцията след това прочетох „Винету“ и повече не можаха да ме спрат. Беше любов от пръв поглед. Пред мен се откри един свят където исках да бъда. И го търсех във всяка следваща книга, която отгръщах.
В някакъв смисъл „Синовете на Великата мечка“ е част от същия този свят, но и много различна. Докато „Винету“ ме погълна в един идеализиран високо-нравствен свят, където добрите са изцяло добри, а лошите изцяло лоши, трилогията на Лизелоте Велскопф-Хенрих ме изправи пред далеч по-реалистичната картина за величието и падението на индианските герои. Една много разнообразна и героична вселена, където добрите имат значителни недостатъци, ставащи най-често причина за трагичния им край.
„Вийет“ четях като юноша, защото ми харесваше контролираната чувствителност на женските образи, както и тяхната по-скоро мъжка разумност. Реалните момичета ме привличаха и плашеха едновременно, та търсех убежище от собствената си неадекватност в романите на Шарлот Бронте. Отдавна не съм я чел и надали ще ми хареса толкова, но беше съществена част от съзряването ми.
Горе-долу по същото време препрочитах и „Кръстникът“, и то най-вече секс-сцените. В сравнително пуританската протестантска среда, в която израснах, нямаше много други места, от които да се образовам за секса. Дали Пузо е предполагал каква роля е изиграла творбата му в бляновете на вероятно не един юноша?
Седемте томчета на „Хрониките на Нарния“ бяха първите книжки на английски език, които прочетох сам. В шести клас. Преди това бях слушал майка ми да ги разказва на двама ни с брат ми и историята дълбоко ме плени. Нямах търпение сам да си я чета. Всъщност, ако не ми ги бяха разказвали, сигурно нямаше да мога да ги дочета, защото твърде много думи не разбирах. Но с помощта на общата рамка и контекста, героически се преборих с английския. Четях ги скрити в учебника дори по време на час. След това съм ги чел още поне няколко пъти. За мен „Нарния“ беше далеч по-значима от „Властелинът на пръстените“, макар че на по-късен етап оцених и последната.
Попаднах на Толкиновия епос без да знам нищо за него. Знаех за автора от комикса по „Хобит“ в „Дъга“. Купих си първото българско издание – двутомника на изд. „Народна култура“ от 1990-1991 година – някъде по времето когато излезе на пазара. Започнах да го чета и си спомням, че действителността около мен избледня. Всичко ми се струваше сиво, обикновено и скучно в сравнение с величавия разказ и необхватността на разтворената пред мен митологична вселена. Оттогава съм я прочитал още няколко пъти.
„Тлееща жарава“ също е от книгите, които съм чел повече от веднъж. И до този миг не знам нищо за автора, както и дали има други творби. Спомените ми загатват, че беше силно пропагандна трактовка на историята за свинепаса Ивайло. От там обаче се разпали интересът ми към историята на България. Този роман ми даде плътността, която така липсваше в часовете по история. След това дойдоха книгите на Фани Попова-Мутафова и много други, но „Тлееща жарава“ беше началото.
Нещо подобно извърши и „Името на розата“. Това беше книгата, която допълнително насърчи интересите ми към богословието и философията. От академични дисциплини ги преобрази в детективска игра. Междувременно ми показа, че за тези въпроси може да се говори далеч по-интересно и задълбочено отколкото познатите ми протестанти го правят. И не последно място ме потопи в съвременната литература, от която до този момент ме беше страх.
Като малък бях изчел много криминални и фантастични разкази, но „Десет малки негърчета“ беше първата по-дълга криминална литература, с която се сблъсках. Кралицата на криминалетата получи доживотната ми вярност. По същия начин и „Сфера“ беше първият съвременен фантастичен роман, който прочетох чак като студент. Спомням си дори, че отидох с него на изпит по модерна британска литература. Той пък ме направи почитател на Крайтън и ми върна интереса към фантастиката, която бях зарязал някъде през юношеството.
Десет е твърде малко число. В този списък отсъстват „Изгубената родина“ от Вилис Лацис, която ми е задала първия по-осъзнат тласък в посока антиколониализъм. Няма я и „Мочурището“ от Греъм Суифт, която продължи започнатото от „Името на розата“. Отсъства „Тютюн“ на Талев, която съм чел и в двата варианта, защото исках сам да усетя какви са разликите, и така разбрах, че добрият писател не може да изчезне дори зад цензурата. „Фараон“ от Болеслав Прус ми показа древните цивилизации по-различни, отколкото ги виждах в Библията, а доста по-късно поредицата за древен Египет на Уилбър Смит възроди интереса ми към древните култури. „Светът според Гарп“ и „Снощи в река Туистед“ на Джон Ървинг пък срутиха предубедеността ми срещу съвременната американска литература.
Изненадвам се, че не включих нито една от книгите, които прочетохме с читателския клуб. Но явно значимостта на една книга може да се прецени чак след време. А и сякаш книгите, които сме прочели в детството си, хвърлят несравнимо по-голям отпечатък отколкото всичко прочетено след това.
Попитаха ме дали има книги, за които съжалявам, че съм ги прочел. Не се сещам за такива. Обикновено, ако една книга въобще не ми харесва, то въобще не я започвам или пък я изоставям. (Има начин да прецени човек дали си струва една книга дори преди да я е започнал.) А макар че съм чел слаби книги, то не съжалявам, че съм ги прочел, защото пак са ми послужили за нещо. Други пък сега оценявам като слаби и вероятно въобще не бих започнал, но за развитието ми тогава са послужили добре. Мога обаче да посоча три книги, които съм зачитал, но изоставил:
- „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча“ от Мигел де Сервантес
- „Клетниците“ от Виктор Юго
- „Шогун“ от Джеймс Клавел
И трите смятам да прочета при удобна възможност!