Не е задължително една църква да има един единствен пастир. Може да има няколко. Не е задължително и въобще да има пастир. Решения може да се вземат при консенсус от всички членове, а да проповядват онези, които имат знания и способности за това. В историята на християнството има предостатъчно примери за най-различни типове устройство на местната църква. Във всички случаи обаче когато има общност от няколко човека, гласът на някои се чува по-силно отколкото на други, а в крайна сметка един придобива по-голяма тежест от всички останали. Това е феномен, с който всички се сблъскваме, и който всички устройствени решения трябва да вземат предвид и да уредят по адекватен начин.
Също толкова реален е фактът, че никой пастир не е всестранно надарен. Въпреки това, съществува тенденцията пастирите да се нагърбват с всевъзможни инициативи, било от желание да заработят заплатата си или пък, защото така е по-лесно да контролират резултата. Понякога се дължи и на това, че имат преувеличена представа за собствените си възможности. Цената се заплаща от всички: пастирите са преуморени и неудовлетворени, защото не вършат онова, за което са надарени, а на хората в църковната общност или се вменява вина, че са твърде пасивни, или пък се чувстват недооценени, защото им е отнета възможността да упражняват собствените си таланти.
Дейностите в една църковна общност така или иначе са малко – общуване и учене. В този тесен фокус обаче има много място за проява на най-различни способности – гостоприемство, готвене за празненства и събирания, украсяване на помещения, музикални изпълнения, и т.н. Работата на пастирите не е да ръководят всичко или пък да разпределят отговорности, а да бъдат обединяващи фигури и в някои случаи и последна инстанция при вземане на решения. Тяхна е отговорността да организират процеса на учене, макар че не е необходимо само те или дори най-вече те да проповядват и преподават. Най-добрият начин да служат на своите общности е да ги опознават и да им осигуряват свободата да упражняват талантите си.
Тъжно е, когато в една църква се виждат талантливи и умни хора (всички хора във всяка църква са умни и талантливи), а от тях се очаква единствено да седят тихо и гледат представлението, да изпълняват нареждания за безсмислени активности, или пък да се включват в инициативи, несъобразени с талантите, желанията и възможностите им. Религиозните общности имат рядкото преимущество да обединяват хора не на основа сходни интереси, а обща вяра. Разнообразието от интереси, таланти, кариери и характери е чудесна предпоставка за творчески взрив. Както по отношение на общуването в самата общност, но много повече и в инициативи, чиято връзка с църквата е единствено фактът, че хората се познават от нея. Там където липсва такъв творчески взрив, пастирите не си изпълняват призванието или са го объркали.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.
Анди – хареса ми анализа ти за това защо много пастири се хващат с какво ли не… Включително и заради нарцисистки наклонности и чувство, че само те разбират, знаят и могат… Само си мисля, че дейностите за вдна църква са много повече от учене и общуване, но това може да го пишеш в рамисли Nō63… 🙂
Благодаря ти, Наско, за коментара! Не съм забравил топлото ви гостоприемство с Рени през 2004 г. 🙂
Аз наистина смятам, че функциите на църковната общност са само учене и общуване, но съм готов да обсъдя и други възможности. Какви дейности би добавил?
Анди – нашият дом е винаги отворен за теб! Ще се моля Crown Financial да имате конференция в Колорадо някой ден…
Ако дейностите са само учене и общуване, къде са служенията за достигане на нехристияните, социалните дейности и мисионерската работа? Ние от почти 6 години сме в една доста голяма църква, която за нас въобще не е голяма, защото сме част от няколко малки групи, които ни осигуряват разнообразие както за ученето, така и за общението ни. Църквата ни обаче има някои много практични служения – например, всякакви майстори, които помагат на вдовици, възрасти хора, самотни майки с деца – и майсторите в съботни дни са на разположение да помаг с всякакви ремотни работи по домовете на хората… тъй като в града ни имаме няколко военни бази, имаме служение, което помага на семействата на военните… имаме служение в една от бедните части на града, където доброволци от църквата участват като помощници в държавните училища на деца, които имат нужда от помощ с домашните работи… Няма да споменавам за групата, която започнах миналото лято като част от мъжкото служение, за да не бъда анатемосан от всички, които не разбират нищо от голф… 🙂
Голяма част от служенията в църквата ни се въртят около големите теми “учене” и “общуване” – голф групата ми беше основно за общуване, но ми даде възможност да видя няколко човека да се приобщят към други групи и да се свържат с други братя от църквата ни… За мен по-голям въпрос е въпросът за това каква е целта на църквата – и ако отговорът ми е свързан с Матей 28:19-20 и създаването и изграждането на ученици/последователи на Господа, тогава дейностите в църквата ми ще трябват да допринасят за това изграждане на последователи.
Ако сложа в този пъзел и ограниченията за това колко хора мога да участват в хвалението, детското служение, разпоредителите, чистачите и готвачите, какво правим с останалите 80-90% от хората ни? Затова и не се учудвам колко лесно губим хора в църквите, особено тези, които имат естествени – а също и духовни – дарби на водачи… Особено когато в болшинството от църквите ни имаме само по един духовен вожд, който много трудно си дели амвона и властта с други водачи… 🙂
За мен водещи въпроси за всяко служение са, 1. Как показваме любовта на Бога с това, което правим? 2. Помагаме ли за справянето и оправянето на проблем? 3. Как изграждаме последователи?