ВМЕТКИ

Не е задължително една църква да има един единствен пастир. Може да има няколко. Не е задължително и въобще да има пастир. Решения може да се вземат при консенсус от всички членове, а да проповядват онези, които имат знания и способности за това. В историята на християнството има предостатъчно примери за най-различни типове устройство на местната църква. Във всички случаи обаче когато има общност от няколко човека, гласът на някои се чува по-силно отколкото на други, а в крайна сметка един придобива по-голяма тежест от всички останали. Това е феномен, с който всички се сблъскваме, и който всички устройствени решения трябва да вземат предвид и да уредят по адекватен начин.

Също толкова реален е фактът, че никой пастир не е всестранно надарен. Въпреки това, съществува тенденцията пастирите да се нагърбват с всевъзможни инициативи, било от желание да заработят заплатата си или пък, защото така е по-лесно да контролират резултата. Понякога се дължи и на това, че имат преувеличена представа за собствените си възможности. Цената се заплаща от всички: пастирите са преуморени и неудовлетворени, защото не вършат онова, за което са надарени, а на хората в църковната общност или се вменява вина, че са твърде пасивни, или пък се чувстват недооценени, защото им е отнета възможността да упражняват собствените си таланти.

Дейностите в една църковна общност така или иначе са малко – общуване и учене. В този тесен фокус обаче има много място за проява на най-различни способности – гостоприемство, готвене за празненства и събирания, украсяване на помещения, музикални изпълнения, и т.н. Работата на пастирите не е да ръководят всичко или пък да разпределят отговорности, а да бъдат обединяващи фигури и в някои случаи и последна инстанция при вземане на решения. Тяхна е отговорността да организират процеса на учене, макар че не е необходимо само те или дори най-вече те да проповядват и преподават. Най-добрият начин да служат на своите общности е да ги опознават и да им осигуряват свободата да упражняват талантите си.

Тъжно е, когато в една църква се виждат талантливи и умни хора (всички хора във всяка църква са умни и талантливи), а от тях се очаква единствено да седят тихо и гледат представлението, да изпълняват нареждания за безсмислени активности, или пък да се включват в инициативи, несъобразени с талантите, желанията и възможностите им. Религиозните общности имат рядкото преимущество да обединяват хора не на основа сходни интереси, а обща вяра. Разнообразието от интереси, таланти, кариери и характери е чудесна предпоставка за творчески взрив. Както по отношение на общуването в самата общност, но много повече и в инициативи, чиято връзка с църквата е единствено фактът, че хората се познават от нея. Там където липсва такъв творчески взрив, пастирите не си изпълняват призванието или са го объркали.


Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.