Когато се взимаме твърде на сериозно…

Когато се взимаме твърде на сериозно…

Тази публикация е рецензия на книгата на Адриан Плас “Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)”. Първоначално е публикувана във в. “Зорница”броя от октомври 2015 г., стр. 2 и 4, под заглавие “За да не се вземаме твърде на сериозно…”) и тук се пресъздава точно във вида, в който е отпечатана във вестника, с любезното разрешение на издателите.

 

Ние, евангелистите, сме сериозни хора. Вероятно повлияни от съдбовната си благовестителска мисия в този свят, сме склонни да обръщаме всички разговори с „невярващи“ – в Интернет или лице в лице – в беседи за моралните ценности и Бога. Нерядко сме и силно обидчиви и готови да припознаем в насмешливото отношение към самите нас съпротива срещу Твореца. Ако е вярно, че смирението се проявява в способността на човека да се надсмива над себе си, то книгата на Адриан Плас „Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)“, издадена от Български християнски студентски съюз през далечната 2003 г., е така необходимото ни помагало за израстване във въпросната добродетел.

„Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)“ от Адриан Плас (БХСС, 2003 г.)

„Свещеният дневник на Адриан Плас (на 37 ¾ години)“ от Адриан Плас (БХСС, 2003 г.)

Книгата представлява „духовния“ дневник на един обикновен английски евангелист, който ходи на обикновена работа, има (почти) обикновено семейство, активен член е на обикновена умерено харизматична църква и се опитва да води (не)обикновен християнски живот. Въпросният дневник обхваща малко по-малко от половин година (от 14 декември до 31 май), но именно в този период попадат най-значителните празници в християнския календар, както и традиционният (за Англия) палатков лагер Spring Harvest, като всичко това дава на героите множество възможности за разнообразни преживявания. Първоначалните намерения на главния герой са да си води „духовен журнал в полза на бъдещите поколения“, където да записва „всяко ново божествено прозрение и преживяване“, с надеждата написаното един ден да „свети като фар в тъмнината“. Пълната му откровеност обаче ни разкрива един малък свят от личности, с които лесно може да отъждествим себе си и своите близки и познати. Също като мен Адриан пропуска да чете от Библията всеки ден, трудно издържа да се моли в продължение на повече от няколко минути, трудно се съсредоточава по време на проповеди и умът му блуждае във всякакви неблагочестиви посоки. Колкото и да копнее животът му да прилича на този на големите „герои на вярата“, ежедневието му прилича на това на всеки друг от съседите и приятелите му, където Бог на пръв поглед трудно може да се забележи. В негово лице срещаме стремленията, съмненията и страданията на всеки от нас, обикновените вярващи, между които – също както и между невярващите – има пияници, похотливци, лъжци и лицемери. Оказва се, че Христос няма против да си има вземане-даване с такива, а дори е в състояние и плавно да ги променя. До такава степен, че понякога е трудно да се каже със сигурност кой е Христов и кой не е. Както казва един от съседите чудаци на Адриан: “[Исус е] бил причина за големи скандали тогава… и продължава да е такъв и досега. Не ти дава да си направиш малка хубава системка и да я наречеш „църква“ и не ти позволява да се измъкнеш, като правиш по четири събирания на седмица, на които обсъждаш какво ще правите на събиранията през следващата седмица. Ако искате това, ще откриете, че Исус е крайно неподходящ. Казва неудобни и трудни неща като „обичай враговете си“ и „кани на вечеря хора, които наистина имат нужда от това“ и „обичай Бога преди всичко друго“. Ужасен е в това отношение. Тогава не са успели да Го поставят натясно и досега не могат…” Така посред непрестанния наниз от комични, а нерядко и трагични ситуации, в които се озовават героите на дневника, към края на книгата читателят остава с подозрението, че Бог е далеч по-въвлечен в ежедневието ни отколкото изглежда.

В англоезичния протестантски свят практиката да се води личен дневник с духовни размишления широко се насърчава, а немалко такива се издават и като книги за насърчение на „обикновените“ вярващи. В тях уважавани „герои на вярата“ споделят своите необикновени „опитности“ и прозрения. Жанрът се радва на радушен прием, макар и последствията за читателите най-често да са дълбока потиснатост и убеденост, че „нещо не е наред с мен като вярващ“. Дневниците обаче не са само християнски феномен. Пет години преди появата на „Свещеният дневник на Адриан Плас“ (през 1987 г.) класациите за продажби на книги в Англия са оглавени от творбата на Сю Таунзенд – „Тайният дневник на Ейдриън Моул (на 13 и ¾ години)“ (българското издание е на „Гея-Либрис“, 2009 г.). Книгата представлява въображаемия дневник на едно обикновено английско момче. Съвпадението с първото име на Адриан Плас е случайно, но авторът съвсем съзнателно взаимства идеята и формата, за да се обърне едновременно към обикновените англичани, както и към обикновените християни, и да ни разкаже за личностното и „духовното“ израстване на своя съвсем обикновен герой.

Действителният Адриан Плас работи в младежките си години като социален работник към център за деца със специални нужди. След години работа обаче изпада в дълбока лична криза, след която решава да се посвети на писателска и актьорска дейност (следвал е актьорско майсторство в бристолската драматургична школа). Първоначално пише предимно за себе си и с терапевтична цел, като първата му (издадена много по-късно) творба е новелата „Посещението“, в която се разказва за една въображаема местна англиканска църква, посетена от Исус. „Свещеният дневник на Адриан Плас“ е първата му издадена книга, която се заражда под формата на редовна рубрика към английското списание Family Magazine. Книгата бързо набира популярност и е последвана от още няколко от същата поредица. Оттогава Адриан Плас е написал тридесет и шест книги, последната от които е „Свещеният дневник на Адриан Плас – Адриан Плас и църковната почивка“ (издадена в Англия през март 2013 г.). Двамата със съпругата му често са канени да изнасят лекции и представления, а междувременно участват активно в една съвременна надденоминационна монашеска общност в северната част на Ангsvлия.

Българското издание на книгата се радва на чудесен превод от Чавдар Хаджиев, който се е постарал да превъплъти типично английските шеги в такива, които имат повече смисъл в българската ни култура. Например, тъй като Джералд, синът на главния герой, има забавния навик да подхвърля на баща си анаграми, българските читатели можем да се наслаждаваме на образци като факта, че „Климент Охридски” е анаграма за „Ти, мил ден хорски“, а „др. Леонид Брежнев е анаграма за „див, небрежен дрол“. Изданието включва също подходящи илюстрации от Ивайло Кънчев.

„Свещеният дневник“ е книга, която всеки евангелист задължително трябва да прочете. Това е книгата, която трябва да се дава на всеки новоповярвал. Но ако не можете да се разпознаете в горните редове, а по-скоро усещате раздразнение, то все още не сте готови за тази книга.

В началото на тази рецензия прецених евангелистите като твърде сериозни и лишени от чувство за хумор. За щастие това не е съвсем вярно. Защото Адриан Плас е евангелист и не е единственият писател в протестантския свят, който знае как да се надсмива над собствените ни неадекватности. Всъщност мнозина православни и католически вярващи твърдят, че тъкмо евангелистите имаме най-много вицове за себе си. Ако е вярно, именно това може да е преимуществото, което може да ни помогне да бъдем малко по-смирени и малко „по-обикновени“.

 

Може да закупите книгата на Адриан Плас веднага от Интернет книжарница “Хайро”.

Територията на Божието царство

Реклама на компанията "His Coffee Co.", която продава "християнско" кафе (http://www.hiscoffeeco.com).

Реклама на компанията “His Coffee Co.”, която продава “християнско” кафе (http://www.hiscoffeeco.com).

Концепцията за “Божието царство” в Библията не е обвързана с конкретна територия, нито пък с определена политическа система. Божието царство е навсякъде където се простира прякото управление на Бога. А от възцаряването на Исус Христос насам, Божието царство е навсякъде, където Бога се представлява от учениците на Христос. Като физически същества и социални индивиди, ние заемаме определени територии и сме част от конкретни политически уредби, но те сами по себе си не представляват царството. Божието царство е навсякъде където има хора, които живеят като негови поданици и в хармония с неговите ценности. В този смисъл е подвеждащо да се говори за “християнски” страни, “християнски” фирми или организации, и т.н. Ако те са действително християнски (а кой би могъл да претендира, че е в съвършена хармония с ценностите на царството), тогава не би имало нужда от обозначението, защото връзката би била очевидна.

(more…)

Късметлии са миротворците

Боно

Боно

Късметлии са миротворците – не онези, които просто обичат или се стараят да опазят мира, а които активно творят мир. А мир, това е животът такъв, какъвто го е замислил Бога. Мир означава не просто липса на война, а хармония с Божиите намерения във всеки аспект на живота и света. Хармония между всеки човек и Бога, между хората един с друг, хармония на всеки човек със собствената й/му личност, и хармония между всички творения и земята. За да има мир трябва да бъдат премахнати препятствията пред хармонията и причините за дисхармония. Всичко това е по силите само на Бога. Така че, ако видите миротворец, то това е човек, в когото Бога се е възцарил като цар.

Миротворците си дават сметка, че нито пред Бога, нито пред хората имат някакви заслуги. Не са равнодушни към собствената си неправда и скръбта на другите. Не драпат със зъби и нокти за своето си, дори когато каузите им са добри, а оставят Бог да въздаде правда. Копнежът им за правда не е за сметка на другите, а за сметка на собствения им комфорт. Мнозина обичат да са край тях, защото се отнасят към хората не така както заслужават, а както биха заслужавали, ако всичко им беше наред. С искреността си предразполагат човек да бъде естествен и свободен.

(more…)

Късметлии са цялостно искрените

Да бъдеш себе си пред другите... само децата го могат.

Да бъдеш себе си пред другите… само децата го могат.

Късметлии са цялостно искрените – онези, чийто личен и публичен живот е открит за Бога и за хората. Те не са съвършени и го знаят, но избират да не се вглеждат толкова много в собственото си несъвършенство, а да се взират в съвършения Бог. Те са чисти по сърце, не защото нямат петна, от които да се покайват, а защото цялата им същност е открита пред Бога и неговата светлина огрява всяко кътче на живота им. Затова и не биха могли да се фокусират върху собствената си чистота, понеже в неговата светлина тя никога не е чиста. Като се съсредоточават върху Бога обаче, той ги преобразява постоянно, така че все повече да стават чисти. Затова и не изпитват необходимост да се представят за по-праведни отколкото са, а са естествени и искрени. В тяхната компания се чувстваш приет и свободен да живееш без преструвки и лицемерие. Те са същите, които разбират, че са духовни нули. Те са и скърбящите, чието сърце се къса от сегашното им състояние и от състоянието на света. Те са кротките, които не налагат своето със сила. Те са гладните и жадни за правда, и те са, които показват милост.

Късметлии са, защото разпознават присъствието на Бога в света около себе си. И ще го виждат все по-ясно с всеки изминал ден. А да живееш с такъв поглед те кара действително да усещаш, че небето е на земята; че Божието царство е тук и сега. Това е истински стопроцентов реален късмет… 

(more…)