Има нещо същински ненормално в това един родител да престане да бъде загрижен за детето си, на каквато и възраст да е станало то. Също толкова ненормално е обаче родителят да очаква детето да му връща каквото и да било за тази загриженост.
С порастването на детето, взаимоотношенията между родител и дете следва повече или по-малко плавно да се преобразуват във взаимоотношения между възрастен и възрастен. А близостта между възрастните е винаги въпрос на доброволен избор, а не на чувство за дълг.
Родителят има грижовна и напътстваща роля само докато детето е дете. Стане ли възрастен, който сам избира пътя си в живота, тогава ролята на родителя следва до голяма степен да се преобразува в приятелска, менторска, консултативна, и то само до степента, до която възрастният, който някога е бил дете, желае, търси и позволява.
Сякаш наблюдаваме две свързани, но и достатъчно различни динамики по отношение на лидерството. От една страна са всички случаи, в които се появява необходимостта някой да поеме инициативата и да мобилизира даден екип или общност, да фокусира усилията по посока общата цел, да организира, мотивира, формулира цели , и т.н. Във всяка такава ситуация естествено се открояват личностите с определени лидерски качества, без те непременно да заемат ръководна позиция или да имат повече власт от останалите. От друга страна са ръководителите на екипи и организации, онези, които по един или друг начин са овластени. В повечето случаи и от тях се очаква да проявяват лидерски качества, но не непременно постоянно, а официалният длъжностен елемент предполага различен тип взаимоотношения от спонтанните, временни и доброволни взаимоотношения на ситуационното лидерство. Един ситуационен лидер е лидер само докато изпълнява ролята си. След това малко или много се връща към обичайните си роли в екипа/общността. Позиционният лидер пък може да упражнява лидерски качества от време на време, без да престава да заема ръководната си длъжност.
Свикнали сме да приемаме хората на ръководна позиция за лидери. Има обаче разлика между лидер и човек, заемащ управленска длъжност. Основната разлика е, че лидерът не се назначава, а бива разпознат и следван доброволно. В този смисъл не е невъзможно да наблюдаваме припокриване, тъй като един назначен ръководител може да играе автентично лидерска роля. Също толкова възможно е обаче един министър или директор на компания да не бъдат същински лидери, а само служители с по-голяма власт. От такива има нужда, но те не са лидери. С две думи, лидерство и управленство не са едно и също нещо, макар и много от характеристиките да се припокриват.
Защо се приема за даденост, че лидерът трябва да не си сменя посоката и да не се отрича от онова, което е отстоявал досега? Ако всеки от нас се развива, не предполага ли това, че в някакъв момент ще има и радикални смени на посоката? Ако моята нова посока не съвпада с твоята, тогава просто продължаваме всеки по пътя си. Лидерството е функционална роля, а не доживотна връзка. Затова с времето може ти да станеш лидер на лидера си, както пък и съвсем да се разделите, и това не би следвало да се приема за трагедия.
Когато си почивам най-лесно възприемам света около себе си. Отпускането на контрола от моя страна ми отваря очите за действителността наоколо. Незает с опити да подчиня обстоятелствата на своята воля, успявам да видя по-ясно многообразието от други воли покрай мен. (още…)
Призванията са различни, но стига човек да не се вижда призван за зло, тогава всяко призвание е еднакво достойно. Ако изпълнява призванието си с изобретателност, изящество и радост (според възможностите си и естеството на работата), черноработникът заслужава също толкова уважение колкото и програмиста, чистачката колкото изпълнителния директор на компанията, учителката колкото хирурга, художникът колкото инженера, и майката, която отглежда децата си у дома, колкото пастира на църквата.