В училище бях много недисциплиниран ученик. Не ми беше трудно да изкарвам отлични оценки, но така и не можех да се мотивирам да чета и уча неща, които не са ми интересни. В резултат на това, макар и да ми казваха, че имам талант да пиша, на изпитите след седми клас имах двойка по математика и тройка по литература. Математиката така и никога не привлече интереса ми, а моята позната, журналистка, при която ходех на частни уроци по български и литература, не успя да ме убеди, че трябва да чета писанията на литературни критици и да се влияя от оценките им, вместо да пиша онова, което ми “идва отвътре”. Това сложи край на мечтите на родителите ми да вляза в бленуваната първа английска гимназия. Приеха ме по милост в 32ро СОУ “Св. Климент Охридски”, бивша руска гимназия с традиции, която по онова време се преобразяваше в училище с изучаване на чужди езици.
В гимназията историята продължи по същия начин. Сред учителите ми имаше консенсус, че съм умен и талантлив, но твърде мързелив. Дадох си зор да уча чак в десети и единадесети клас. Класната ми ръководителка (чудесен човек и преподавател по история) ме убеждаваше да се насоча към историята, защото имам очевиден интерес и способности, но аз бях приел насоката на родителите си за английска филология и не отстъпих. Виждаше ми се по-лесният вариант. В крайна сметка на приемните изпити за университета получих заслужено ниски оценки и се запътих към казармата. Там пък – в края на осемнадесетмесечната си служба – се амбицирах и започнах следването си един ден преди официално да се уволня.
Няма нужда да разказвам за мъчителните години в катедрата по английска филология, където вероятно разбих всички рекорди по отлагане и забавяне. Достатъчно е да спомена, че ми трябваха единадесет години, за да се дипломирам с бакалавърска степен, за която на нормалните хора им са предостатъчни и четири. Но през всички тези години, когато просто се тътрех през системата и покривах минималните изисквания, колкото да продължа криво-ляво нататък, успях да прочета много от онова, което ми беше интересно, и да стана човекът, който съм сега. В действителност, без сам да съзнавам, но движен от непоколебимия си инат да правя само онова, за което сам виждам смисъл, и което ми е приятно, си бях сглобил собствена образователна система.
От всичко това си извадих няколко извода. Много по-важно от училището е семейната среда, която може да насърчи естествените заложби на личността, или съответно да ги потисне. От своя страна училището също може да има мотивиращо или смазващо влияние. Зависи от личността.
Сега си давам сметка колко много са получили приятелите ми, които завършиха “елитни” училища. Имали са достъп до учители и среда, които са им дали съвсем различна представа за света, както и ценни взаимоотношения за цял живот. Самата конкурентност на средата ги е изградила като борци от друг ранг. Получавали са достъп до ресурси, за които останалите само четем. Представата им за света е, че няма нещо, което да не може да постигнат. Докато повечето от останалите си представяме света с повече или по-малко ниски изкуствени тавани. Това са неща, които обикновено отсъстват в останалите училища. И ако детето ми има възможност без особени травми да постъпи в такова училище, бих го насърчил в тази посока.
Но собственият ми опит ме е убедил, че не е фатално да не си в елитно училище. Защото един свестен преподавател може да направи дори и най-посредственото училище в чудесна среда за израстване. А ако отсъства и такъв преподавател, родителите у дома могат да вдъхнат на детето си увереността да развие своя собствена система на образование. Животът предоставя безгранични възможности за творческо съзряване, и единственият шанс да се провалиш, е ако не опиташ нищо. Което в крайна сметка е основното, на което учат и най-добрите “елитни” училища.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Ако ви е харесала, разгледайте и другите рубрики в сайта.
Ако тези ежедневни разсъждения ви харесват, следвайте профила ми във Facebook.
Ако искате да получавате тези и други мои публикации по e-mail, абонирайте се.