ВМЕТКИ

На пръв поглед няма ограничения в големината на една църква. Не откривам предписания по този въпрос нито в Новия Завет, нито в писанията на ранните християни. Преобладаващият брой църковни общества в историята на християнството са обхващали не повече от няколкостотин човека (малка част от които са участвали във всяко едно събрание), но в столиците и големите градове отрано се издигат катедрали, които по големите празници са привличали хиляди поклонници. Така става ясно, че динамиката на религиозния живот включва както близко общуване в малки групи, така и тържествени събрания с участието на стотици хора. Това е, което наблюдаваме в историята.

В Новия Завет обаче откривам представата на първите християни за църквата, както и в някаква степен описана тяхната практика. Ударението е не върху ритуалното поклонение, а върху междуличностното общуване, взаимното изграждане чрез оказване на практическа помощ, съветване, градивна критика, молитва едни за други и едни с други, учене. Ритуалността се развива по-късно вероятно като заместител на култа на поклонение, с който новообърналите се християни са свикнали в своя предишен живот на юдеи или “езичници”. Именно тази новозаветна картина на живота на християнските общности ми се струва, че налага определени приоритети и предписания, с които би било добре да се съобразим и ние, съвременните последователи на Иисус.

Събрание от няколко хиляди може да предизвика емоции, които няма как да изпитаме в общността под стотина човека. В много отношения подобно на разликата между това да участвам в клубен концерт и такъв на стадион. Обратната страна на предимствата обаче са ограниченията. Многохилядните събрания не насърчават междуличностната динамика, която е така съществена, за да бъде една църква действително църква. От това следва, че една местна църква не трябва да надвишава стотина човека (като се има предвид, че най-много 50-60% от тях участват във всяко произволно събрание). Няколко пъти в годината пък различни местни църкви може да организират съвместно тържествено общо събрание, където да се наслаждават на динамиката на множеството.

Всъщност, такава е и практиката на повечето християнски общности. И е жалко, че твърде много пастири на такива истински църкви се чувстват неуспяли в конкуренция с пастирите на “мегацъркви”. Полза от големи църкви обаче имат само онези, които търсят не горепосочените цели, а се водят от други амбиции.


Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.