В епохата на ранната църква (първите няколко века след зараждането на християнството) да бъдеш приет за член на християнската общност (Църквата) е отнемало както време, така и усилия. Необходимо е било кандидатът да премине около двугодишно обучение в основните разбирания на християнската вяра, след което чрез публично кръщение във вода да засвидетелства пред местната общност, че се отъждествява със смъртта и възкресението на Иисус Помазаника. Продължителността на процеса е имала за цел и да провери характера и достойнството на кандидата. Едва след това е бил допускан до най-интимните събрания на местната църква, а именно участието в трапезата.
В повечето съвременни църкви процесът е далеч по-формален и автоматизиран. Ако изобщо се минава процес на обучение, той е доста повърхностен и се свежда най-вече до зазубряне на доктрини, а не качество на живот. Самата продължителност на такова обучение (в най-добрия случай само няколко седмици) предполага липса на внимание към личността и живота на кандидата. Освен в случай на очебийни проблеми, последният е насочен към съответния ритуал (в различните деноминации и клонове на християнството има известни различия по отношение на ритуала на присъединяване), след което вече се записва като член на конкретна местна църква.
В средите на протестантските църкви да бъдеш член на местна църква е не само социален въпрос, а и съвсем материален такъв. Църквите внимателно пазят бройките си, защото въпросните са свързани с влияние, а от членовете си очакват дарения и лоялност/послушание. Затова и преместването от една църква в друга налага отписване/записване.
В съвременното глобално, информирано и все по-мобилно общество обаче, подобен бюрократичен подход става все по-неадекватен. Все повече стават хората, които се водят членове на една църква, понастоящем посещават редовно друга, а междувременно са преминали през поне още няколко. Силното разрояване из протестантските среди води до невъзможност да се проследи движението на такива “членове”. (Следствие от това са и раздутите бройки, но това е друг въпрос.)
Поддръжниците на статуквото са бързи да обвинят църковните “пеперудки” в повърхностност и себичност, но има чудесна ирония в това, че съвременната свръхбюрократичност се саморазрушава от само себе си. Отблъснати от неадекватния формализъм, все повече хора търсят общност. Не за да станат регистрирани членове, а за да споделят ежедневието си. Подобни църкви не разполагат със списъци от членове, но общността им е по-сплотена и активна от всякога. Оказва се, че ученичество е възможно и без поддръжка на бази данни.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.