ВМЕТКИ

Днес всичко живо в нашата пропита с християнството страна разсъждава над смъртта на Христос. Или поне бълва клишета с патос. А аз се питам…

Какво ме засяга смъртта на един човек от преди две хилядолетия? Защо трябва тя да има по-голяма тежест от смъртта на детето на мои познати, което изгуби живота си заради коварна болест, която с нищо не е заслужило? Защо отбелязваме с почивен ден смъртта на близкоизточен равин от далечното минало, а не помним кога точно е престанал животът на хора, които са вършели добро по нашите земи и в собствения ни род? Ако, както казват, Христос е умрял за моите грехове, какво значение има това за синовете ми, които още не са в състояние да извършат съзнателен “грях”?

Какво налага някой изобщо да трябва да умира, за да бъдат примирени хората със своя създател? Ако аз самият съм в състояние да простя на някого, който е извършил неправда срещу мен, без да изисквам непременно да си плати за стореното, защо да не може Богът просто да прости, без да се налага някой да става жертва? Че той по-малко простителен ли е от мен? И как точно може моят грях да го засегне него, създателя?

Как може Иисус да е едновременно човек и Бог? И как може Богът едновременно да умре и да бъде извор на живота?

Разпети петък провокира въпроси…


Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.