Надали ще се намери някой да възрази на твърдението, че не всичко, което се среща в Свещените Писания, е универсално приложимо или достойно за подражание. Това не пречи в областта на финансите от Библията редовно да се формулират “принципи” на базата на конкретни примери. Например, когато преди години една позната местна църква предприе мащабен строеж на нова сграда, пастирът предизвика членовете към щедрост посредством книгата на пророк Агей и по-специално следните думи:
През втората година от управлението на Дарий, в първия ден от шестия месец, беше възвестено слово на Господа чрез пророк Агей към Зоровавел, син на Салатиил, управител на Юдея, и към първосвещеника Иисус, син на Йоседек. “Така говори Господ на силите: “Този народ казва: “Още не е дошло времето, не е време да се построи дом за Господа”.” Тогава беше възвестено слово на Господа чрез пророк Агей: “А за самите вас време ли е да живеете в своите, снабдени с покриви и украса къщи, когато този дом е в развалини?”
Агей 1:1-4
Посланието беше праволинейно: също както Богът е изобличил израилтяните за това, че са се погрижили за своите жилища, а са пренебрегнали Божия храм, така и членовете на конкретната църква трябва да се замислят дали не пренебрегват църковната сграда, защото се фокусират върху собственото си добруване. Ситуацията стана още по-интересна когато един от противниците на строителния проект използва абсолютно същия откъс от Библията в подкрепа на тезата си, че в наше време не сградите, а вярващите са Божия храм, така че да се инвестира в скъп строеж, който ще отнеме от фокуса върху хората, би било равносилно на пренебрегване на Божиите интереси заради нечии собствени. Независимо от това какво мисля за едната или другата позиция по конкретния казус, би трябвало да е очевидно, че пророк Агей се произнася по ситуация, която е твърде различна от нашата съвременна действителност. Мястото, което Йерусалимския храм заема в древния юдаизъм е съвсем различно от ролята, която имат църковните сгради в християнството. По времето на пророк Агей юдаизма без храм се схваща като кризисно положение, което се нуждае от незабавно поправяне. Християнството от друга страна никога не е имало близка връзка с каквато и да било сграда, нито пък насъщна нужда от такава. Да се цитира горния откъс като пример за подражание показва явно неразбиране на двете реалности.
Нещо повече, самите Писания не ни насърчават да обръщаме всичко в тях в пример за подражание. Предобразът на храма в Йерусалим, Шатрата за срещане, например, първоначално е построена с цената на огромни богатства, дарени от целия народ. И според текстовете на Библията самият Бог нарежда това да стане така. На този етап би било лесно да се използва този пример като насърчение за християните да строят величествени църковни сгради. Самият храм обаче е дело на монархията по времето на Давид и Соломон, когато даренията не са само доброволни, а пряк резултат от данъчната система. Вторият храм пък достига върха на величието си по времето на Ирод Велики, отново за сметка на тежки данъци, наложени върху населението. И макар по времето на Иисус да се срещат такива, които се гордеят с красотата на храмовите постройки, Месията дава ясно да се разбере, че времето на градежите е отминало и средоточие на поклонението към Бога е самият той. Затова и ранните християни не са обезпокоени от разрушаването на храма, нито пък бързат да строят сгради-заместители. Даренията на първите християни се ограничават до чисто човешки нужди.
В контраст с принудителната данъчна система на израилевите монархии, първите християнски общности са забележителни с изумителната и доброволна щедрост на вярващите. Себеотрицанието стига до такава степен, че внушителен брой от последователите на Христос в Йерусалим разпродават имуществото си, за да го разпределят помежду всички и така да формират първата християнска комуна. Също толкова забележителен е фактът обаче, че примера им не бива налаган като задължителен за следване от апостолите на други места. По всичко личи, че водачите на ранната църква не смятат за необходимо всички да образуват подобни комуни. По всяка вероятност действията на вярващите в Йерусалим са приети като естествен израз на новооткритата им радост и свобода в Царството, на които щедростта е адекватен придружител. Няма признаци обаче това да се е превърнало в масова практика. Не е изключено тази липса на ентусиазъм да се дължи и на здравомисленото заключение, че отказването от собственост излага християнската общност на кризи като регионалния глад, който сполетява областта само няколко десетилетия по-късно. Макар и в писанията на апостолите да присъстват чести предупреждения към хората с имане, самото им наличие показва, че християнската общност не изпада в радикален комунизъм.
И един последен пример. В книгата Битие 30 гл. се разказва за начина, по който Богът “благославя” Яков с голямо богатство. Благоуспяването на последния е отдадено както на Божието благоволение, така и на собствената му находчивост, която не се спира дори пред методи с подозрителен етичен характер. Срещал съм немалко съвременни християни, които разсъждават, че след като Богът “благославя” открито неморалните им действия или съмнителни бизнес практики, тогава вероятно няма нищо против тях. Примерът с Яков би бил чудесен аргумент в защита на тезата им. Само че самият Христос, когато някой си отива да го моли да заеме страната му по дело за делба на наследство (Евангелието според Лука, 12 гл.), отговаря с притча, която подчертава колко безсмислено е да превърнеш материалните притежания в център на живота си и ключова ценност.
Оказва се, че Библията не може да бъде четена като съвременен наръчник по финансова грамотност или предприемачество.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.