Имаше време когато смятах, че хората най-общо се делят на две групи: едните са мотивирани от пари, а другите – от това да вършат добро. Първите не са задължително себични сребролюбци, но не са и идеалисти като вторите. Представях си, че е естествено първите да спонсорират вторите в реализирането на каузите, за които самите те нямат време, защото са твърде прагматични, че да посветят живота си на работа за другите. Предполагах, че именно този съзнателен избор води до известно чувство за вина, което обяснява защо хората с много пари са готови да спонсорират каузите, инициирани от идеалистите „без пари“. Вече не смятам така.
Между тези две групи има и трета, която е несравнимо по-голяма от първите две. Там са хората, които умножават умно капиталите си и едновременно с това инвестират средства, време и усилия в добри и градивни каузи. Нищо не налага прагматичните капиталисти да са лишени от идеали, нито пък посвещението на добра кауза освобождава човек от необходимостта да умножава средствата и възможностите си.
Всъщност, практиката показва, че когато се реализират каузи с чужди пари, разхищението е по-скоро норма, отколкото изключение. Следователно, по-добре е „идеалистите“ да осъществяват каузите си и със свои пари, отколкото да живеят от парите, дарени за каузи. Това води както до по-голяма отговорност, така и до съпричастност на всяко равнище.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.