ВМЕТКИ

Не всички сме толкова лишени от самокритичност, че да претендираме, че собствените ни мнения са абсолютната и обективна истина по даден въпрос. Мнозина усещат, че подобна претенция е твърде арогантна и се смущават да я отправят. Вместо това вярваме, че не нашето мнение, а избрани авторитети (Библията, църковното предание, учените) ни дават директен достъп до истината с главно “И”.

Това обаче не може да премахне субективността от игралното поле. Самият факт, че дори между сподвижниците на една идея или авторитет има различия в интерпретациите, свидетелства за това, че гледната точка на субекта неизбежно влияе върху становищата. Независимо дали Библията е безпогрешна, Св. Дух разяснява всяка истина на вярващите или учените са прозрачно ясни, аз като субект нямам директен достъп до тези авторитети. Библията я чета през призмата на познанията си за езика, своя светоглед и лична зрялост. Св. Дух ми разкрива истини според нивото на зрялост, до което съм достигнал. Учените също разбирам според познанията, които имам вече за света. Нищо от действителността не може да достигне до мен пряко, без да го интерпретирам. Може да не си давам сметка за този процес на интерпретация (какъвто е случаят с всеки, който не е разсъждавал критично по тези въпроси), но това не го премахва.

Претенцията, че онова, което аз вярвам не е просто интерпретация, а самата истина, е точно проява на липса на критично мислене по темата. Или на стремеж към контрол. Ако искам да контролирам собствения си живот, тогава се нуждая от максимална сигурност на средата, в която да го направлявам. Ако обаче не мога да съм напълно сигурен в онова, което знам, как бих могъл да съм сигурен, че вървя в правилната посока? Затова имам потребност от обективна основа. С други думи, страхът от несигурността е онова, което ме тласка да преследвам илюзорната обективност.

Ако пък искам да имам контрол над другите, претенцията, че възгледите ми са идентични с истината ми позволява да ги осъждам, да ги деля на “свои” (онези, които познаваме истината) и “чужди” (онези, които я отхвърлят), да възвеличавам себе си над онези, които знаят по-малко или все още имат неясноти. Така мога да създам у маса от хора зависимост от мен. На онези, които не са имали времето, търпението или способностите да вникват в дадената истина, вменявам вина, в резултат на което развиват зависимост от моята способност да обяснявам и разсейвам несигурността им.

Претенцията за обективност и несъмнено познаване на истината ми дава самочувствие. Не се налага да ходя по пътя на израстването, а съм вече пристигнал. Е, вярно, че все още има да приспособявам живота си към истината, но по същество вече я знам, така че край на лутанията, съмненията и въпросите. Умът ми може да си почине в убеждението, че големите “мрачни сенки” са вече зад гърба ми.

Фактът на субективността разклаща цялата горепосочена постройка, така че не е за чудене защо реагирам така остро срещу всеки, който си позволи да подчертае субективността и относителността на моята истина.


Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.