Всеки човек има слабости и изкушения, с които не се справя добре. Имам области в живота си, в които треперя и се чувствам несигурен. Зони, в които ходя на пръсти и се плаша и от сянката си. Там където други стъпват здраво и уверено, без да се поклащат и оглеждат, аз търся подкрепа от приятел и сигурността на ограждения и патерици, за да мога да премина без да падна. В това само по себе си няма нищо срамно или унизително.
В много случаи слабостта е „наследена“ от средата, в която съм израснал и преживяванията, с които съм се сблъскал. И обикновено борбата продължава цял живот. Така че не заслужавам да ме гледат със снизхождение, нито пък да ми се присмиват. Имам нужда от разбиране. И виждам, че понякога не само ме разбират, но и избират сами да се ограничат, за да може да вървят редом с мен. Като младеж на ледената пързалка, който е придружаван от девойка, която за първи път се качва на кънки. Той лесно би могъл да се впусне в безумен танц върху леда, но вместо това избира да тътри нозе бавно, защото компанията на девойката му е по-важна от свободата да се носи на кънките си с устрема на свободата, която опитът и способностите му дават. И в моите слабости понякога срещам хора, които си налагат да се възпират, за да може да не изоставам.
Това е, за което говори апостолът, когато насърчава силните във вярата да не дават повод слабите да се препъват. Слабите по принцип нямат особени претенции. Дотолкова са съсредоточени върху това да не паднат, че не обръщат много внимание на силните.
Но има и една трета група хора, които не са нито силни, нито слаби. Те са защитниците на правилата. Никога няма да признаят, че са слаби, а най-много да обявят, че всички сме еднакво слаби. Но с тон, който недвусмислено издава, че самият факт, че правят такова признание вече ги поставя едно ниво над другите. Дали заради опита им в миналото или заради повечето знания. Те държат да постановяват универсални правила за държание. Свободата възприемат винаги с подозрение, тъй като по дефиниция я асоциират със слободия. Бързат да орежат крилата на всеки, който по някаква причина не изпитва слабост в дадена област. Не закъсняват да напомнят, че ако се мислиш за силен, трябва да се ограничаваш заради слабите. Само че не си дават сметка, че щом дотолкова виждат, тогава не са слаби.
Красиво е здравите да бъдат чувствителни към слабостите на болните, но е безумие болните да изискват здравите във всичко да се съобразяват с тях. Нима трябва всички да ходим с патерици? Нали не се очаква всеки да пристъпва бавно по леда, защото само някои нямат хубави грайфери на обувките си? Това че сам съм изкушен, не означава, че трябва да ограничавам свободата на здравите, които не изпитват подобни изкушения. Понякога здравият може съзнателно да избере да ограничи свободата си заради мен, но нямам правото да го изисквам. Целта на любовта е всички да оздравеем, а не всички да се държим като болни.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.