Много се говори за лидерството. Книгите на тази тема са цяла индустрия сама по себе си, а дори в България почти всяка седмица някъде се провежда семинар или изнася лекция по някаква тема, свързана с лидерството. В повечето случаи, ако съм готов да си платя за участието, никой няма да ме спре на вратата, за да провери дали съм лидер и дали темата е за мен. Сякаш се предполага, че всички трябва да сме лидери. Може би защото в същото време говорим за липсата на лидерство в държавата.
Ако под лидерство се разбира човек да поеме отговорност за собствения си живот, да проявява инициатива и да използва дарбите и възможностите си за доброто на семейството и общността си, тогава наистина от всеки от нас може да се очаква да бъде лидер. И всъщност повечето от нас сме. Един мъж може да бъде свит и мълчалив на обществено място, а в сервиза си да има размах на корпоративен CEO. Една жена може да се води по ума на мъжа си относно политиката, по съветите на приятелките и съседките си когато става въпрос за пазаруване и гледане на деца, а да урежда домакинството си в дома като царица. Повечето от нас се чувстваме достатъчно квалифицирани в една или няколко области, че да задаваме тона в тях сред ограничената общност, на фона на която се открояваме.
В действителност е трудно да говорим за лидерство най-общо. За един вид лидерство ще става въпрос когато разглеждаме позицията на правителствен министър, за друг – когато говорим за командир от войскова част, а за още по-различен, когато си представяме собственик на фирма. Началник на отдел във фирма, пастир в църква, учител в училище, майка у дома – това са все своеобразни лидерски роли, но колко голяма е разликата между тях!
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.