Страхът от провал е силна мотивация. А стремежът да се докажеш – още по-силна. Мнозина от нас полагаме огромни усилия, за да избягаме от призрака на провала, с който сме се сблъскали у дома в лицето на родителите си, или пък сред близки роднини или приятели. За други провалът не е страшен, защото изобщо не е възможен. Някой някога ни е казал, че от нас нищо не става, и мнението му/й е имало толкова голяма тежест за нас, че сме решени да им докажем, че сме способни на повече отколкото очакват. Или пък не са ни казали нищо, но са ни пренебрегнали в полза на другиго. Докато за едни страхът от провал и обезсърчаването имат парализиращ ефект, за нас тези чувства са като ракетно гориво – тласкат ни неуморно все по-напред към все по-големи постижения.
Също като успеха обаче, доказването никога не постига целта си. Винаги има още върхове за покоряване. Всякога се появяват по-добри от мен. А дори и да се задържа на някой връх малко по-дълго, не се чувствам удовлетворен, защото имам нужда от емоциите на постигането, за да се чувствам “успешен”. Колкото и да бягам от провала пък, страхът го прави да изглежда винаги точно зад мен. Така че състезанието никога не свършва и почивката никога не продължава дълго.
И така е съвсем възможно да давам вид на много успешен, а или да не се чувствам такъв, или пък да не мога да се зарадвам и насладя на успехите си. Голяма част от “най-успешните” на вид хора сме дълбоко неудовлетворени и уморени личности. Твърде често откриваме, че сме тичали в обратната посока, или че онова, с което е можело да бъдем удовлетворени и да усещаме трайна наслада, е било през цялото време под носа ни. Не е толкова трудно да проумея какво точно представлява успеха за мен, но се налага да спра да бягам.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.