Един от най-хубавите аспекти на коледните празници е обединяването ни около желанието да бъдем щедри. Какво по-хубаво от това да зарадваш някого, който не го очаква? Каква по-голяма радост от това да предизвикаш щастлива усмивка на лицето на дете, лишено от родителска грижа, или пък на майка, която е изоставена да отглежда децата си сама, или на възрастна жена, която е останала без близки и подкрепа? Най-хубавите снимки из социалните мрежи тези дни не са онези с отрупаните трапези и оградените с подаръци елхи, а документиралите прояви на щедрост и загриженост за по-нуждаещите се.
Празниците обаче ще отминат, а огромната част от нуждите остават след тях. След като „духът на Коледа“ остане зад гърба ни и всекидневните нужди ни погълнат, импулсът ми за щедрост естествено намалява. До следващия празник или следващия трогателен апел за помощ.
Импулсивните прояви на щедрост не са никак лоши. Нерядко тяхната ирационалност ни кара да правим неща, които иначе не бихме преценили за възможни. Но устойчивата промяна на съдби зависи не само от импулсивни жестове, а преди всичко се обляга на планирана и постоянна щедрост.
Ако искам не просто да бъда част от впечатляващи еднократни жестове, а да допринеса за дългосрочна и устойчива промяна в съдбата на отделни личности или общества, тогава щедростта трябва да бъде част от месечния ми бюджет. В този смисъл броят на усмивките, които ще се появят на лицата не само около Коледа, зависи от разумните решения, които взимам всеки месец.
Днес си казвам: Колко повече можех да извърша, ако само…
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.