Сред онези, които наричаме себе си християни, има мнозина, които сме готови да стигнем много далеч в стремежа си да потушим трудните въпроси и съмненията. Наглед сме добри, мили и грижовни личности, но ако някой постави под съмнение която и да било от „свещените ни крави“ (достоверността на Библията, например, собствените ни тълкувания по някой „горещ“ доктринален въпрос, или чистотата на мотивите ни – собствените или тези на нашите лидери), то ставаме студени и враждебни. Възприемаме съмняващите се като врагове и предполагаме най-зли мотиви и конспирации. Започваме да страним от тях като от заразно болни. Твърдим, че се молим за „спасението“ им, но дълбоко в себе си не вярваме, че е възможно.
В основата на всичко това е страхът. Страхът, че може да сме се объркали и години наред да сме защитавали ревностно цял набор заблуди. Страхът, че може да сме градили кариерата си или живота си на нестабилна почва. Страхът, че ще трябва повече или по-малко публично да признаем, че не сме по-умни, или по-прозорливи, или по-прави от повечето хора. Страхът, че може да загубим уважението на другите, или властта над мнозина, или пък материалните преимущества, които положението ни на религиозни „лидери“ е носило.
Един популярен мъдрец е казал: „Страхът е пътя към тъмната страна. Страхът води до гняв, а гневът се изражда в омраза.“ Докато според друг древен мъдрец, „съвършената любов изпъжда страха“.
Тази публикация е част от рубриката „Вметки“. Това най-често са кратки публикации, в които препращам към други сайтове или материали, цитирам изказвания/откъси от творби, които са ми направили впечатление, или пък просто разсъждавам “на глас”. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.