Днес в kultura.bg е публикуван коментара на писателката Теодора Димова под заглавие „Европа не ходи по вода“. В статията си тя коментира последните „скандални“ карикатури на „Шарли Ебдо“. Зарадвах се, че с авторката сме на толкова сходни мнения относно бежанците и всички други жертви на преследване, както и относно отношението, което единствено би оприличило християните на Христос!
Имаме различия обаче по отношение на свободата, както и в разчитането на посланието на карикатурите на „Шарли Ебдо“.
По мое мнение свободата в едно общество трябва да включва и свободата един човек (или една редакция) да проявява цинизъм по отношение ценностите на друг човек или група от хора. Това е естествено следствие от факта, че човешките общности споделяме различни ценности. Тази свобода би трябвало да включва дори правото ми да разкъсам или изгоря публично флага на дадена държава (дори и тази, в която се намирам понастоящем), стига с този акт да няма опасност да възникне пожар, както и при положение, че така не руша чужда собственост (т.е. флагът е мой). В този смисъл дори най-отвратителните за един християнин или мюсюлманин карикатури на въпросното издание, не нарушават нечия друга свобода. Те може да са проява на лош вкус, но нищо повече от това. Всичко по-малко от такава свобода ще се лиши от обективен стандарт за оценка. Кой и по какъв критерий ще определя кое е „свещено“ и не бива да става предмет на осмиване? Защото мога да посоча десетки примери за „набожни“ християни, които с удоволствие биха унищожили хиляди романи, филми и произведения на визуалното изкуство, понеже ги намират за „гавра“ и „цинизъм“ по отношение на своята вяра и/или ценности.
Отделно от това не смятам, че авторката е разтълкувала добре смисъла на посочените две карикатури. Карикатурата с ходещия по вода Христос е чудесно предизвикателство към стотиците православни, протестантски и католически вярващи в моя кръг от познати, които намират за съвсем хармонично със своите християнски ценности да затръшнат границите на своите страни пред носа на прииждащите „мигранти“. Това, струва ми се, е посланието на „Шарли Ебдо“. Множество християни-европейци са по-загрижени да запазят своя относителен религиозен и културен комфорт, и да оставят „ближните си“ (авторката съвсем на място припомня притчата за добрия самарянин) на прага на континента (а някои от тях и в морето). По-загрижени са да доказват колко по-превъзходно е християнството в сравнение с исляма, отколкото да последват примера на Христос и да жертват своите удобство, сигурност, и религиозно-културни предразсъдъци, заради любовта към „другия“.
Карикатурата с удавеното дете и рекламното пано на Макдоналдс пък е блестяща критика към консуматорските ценности на съвременното ни глобално общество. Защото докато „мигрантите“ се стремят към западна Европа с идеята да намерят сигурност и по-добър живот за себе си и семействата си, реалността е, че европейците най-често им предлагаме просто нашата консуматорска култура, в която дори живота и смъртта са превърнати в продукти за потребление и съответно „по избор на клиента“. Карикатурата от една страна показва бездушието на тази култура, в която не можем да се поставим на мястото на пришълците, защото твърде много ни е грижа да не изгубим досегашния си относителен комфорт, а от друга страна загатва за разочарованието, с което ще се сблъскат надеждите на тези пришълци.
Ако съм прав в разчитането на посланието на двете карикатури, те не само не са проява на „гавра“ или „цинизъм“, а всъщност доказват, че дори редакцията на „Шарли Ебдо“ има остро усещане за това, което действително е ценно в светлината на вечността. Всъщност, проблем за европейците е не това, че гледат карикатурите на “Шарли Ебдо”, а че твърде рядко се замислят за тяхното послание. За пореден път се сблъсквам с парадокса, че понякога „невярващите“ имат по-ясна представа за ценностите на християнството отколкото онези, които претендират, че са християни.
Тази публикация е част от рубриката Като стана дума…, в която публикувам свои коментари по актуални въпроси. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.