КАТО СТАНА ДУМА…

Някои размисли по повод на току-що разпространената “Инструкция” от Ватикана, в която се постановява, че активни хомосексуалисти не могат да стават свещеници (вж. Mediapool.bg).

Похвално е, че римокатолическата църква се стреми към доктринална и етична яснота. Следният цитат от монсиньор Стив Ролф, ректор на Mount St. Mary’s Seminary в Мериленд, обаче е симптоматичен за широкоразпространеното (не само сред католиците) избягване на категорични оценъчни твърдения по отношение на морала:

“От учението на църквата по въпроса за човешката сексуалност, което остава непроменено от първи до двадесети век, явно следва, че хомосексуализмът е съществено увреждане. Той е психосексуално увреждане… Означава ли това, че даден човек е нечестив или зъл? Не. Означава само, че страда от психосексуално увреждане.”

(из публикацията “Vatican issues gay policy document” (29 ноември 2005 г.) в CNN.com)

Да наречеш хомосексуализма психосексуално увреждане не е неправилно, макар да е само част от истината. Но когато категоризацията ти изключва християнската концепция за грях, тогава определено си встрани от действителността.

Понятия като увреждане и смущение са описателни или обяснителни, и имат своето място в медицината или психологията. Те обаче не се занимават с въпроса за разликата между добро и зло, или нормално и ненормално. Последните са предмет на етиката. Да се използват описателни/аналитични понятия в качеството на морална оценка (или въздържане от такава) е не само богословска, но и логическа грешка.

Бог не разкрива в Библията медицинско или психологическо обяснение за явлението хомосексуализъм. (Макар според мен да имаме основания да твърдим, че хомосексуализмът, както и всеки друг грях, се дължи на вроденото желание на човека към независимост от Бога. А откъсването от Божията любов води до изгубване на всякаква сигурност, включително и по отношение на сексуалната идентичност, и отчаян стремеж към намиране на заместител като източник на любов, приемане и сигурност. Разбира се, има много повече фактори.) И двете части на Божието Слово обаче – Старият и Новият Завет – недвусмислено окачествяват хомосексуализма като грях, а библейското разбиране за грях е извращение – обръщане наопаки на реда, според който Бог е сътворил света.

В наше време изглежда съществува масова неспособност да разграничаваме между моралната оценка и личното отношение. Едно хармонично с Библията разбиране за хомосексуализма третира хомосексуалните наклонности като трагична последица на първоначалното грехопадение и човека, който се бори с тези наклонности, като равен по ценност с всеки друг човек. Той е скъпоценен в Божиите очи, както всеки друг човек, когото Бог е създал, и има нужда от помощ, както всеки друг от нас грешниците.

Разбирането, че всеки човек се ражда грешен, т.е. бунтовно разположен и стремящ се към независимост от Бога, означава, че независимо от конкретните прояви на това състояние, фундаментално никой не е по-добър или по-лош. С други думи, независимо от това, че аз не съм изкушен точно от това греховно/ненормално поведение, нямам основания да смятам себе си за по-праведен от който и да било хомосексуалист (в случая не обръщам внимание на факта, че като повярвал в Христос и негов последовател, придобивам неговата праведност и пред Бога съм невинен).

Същевременно, хомосексуалистът, който не признава, че има проблем и трябва да съобрази живота си с начина, по който Бог е предназначил той да се живее, се явява закоравил се бунтовник, който се нуждае от молитва и изобличение. Това изобличение със сигурност трябва да отразява неговата с нищо неотменима стойност като сътворен от Бога човек, но и не бива да забулва категоричната оценка за трагичното му състояние на живеещ ненормално и нещастно отделен от Бога.

С всичко това искам да кажа, че онези, които мразят хомосексуалистите и биха желали тези личности да не съществуват, определено не отразяват отношението на Бога, който призовава грешниците да потърсят помощ и примирение с Него, а не търси само повод да ги унищожи. От друга страна, онези, които не виждат в хомосексуализма нищо ненормално и го насърчават, са морално слепи и пренебрегват факта, че грехът не е нещо неутрално, т.е. постоянстването в него закоравява и все повече разрушава личността, а Божието търпение не е безгранично. По същество, тази втора позиция е и изключително безсърдечна, защото показва безразличие спрямо съдбата на човека до теб.

В контекстта на всичко това е ненормално, че един римокатолически свещеник е способен от една страна с основание да не допуска непокаяли се хомосексуалисти (библейското разбиране за покаяние се свежда до промяна в начина на живот, а не само съжаление) до подготовка за свещеническо звание, а от друга, да омаловажава сериозността на техния морален избор и бунтовно разположение.

Може би точно това все по-масово разпространено сред вярващите от всички християнски деноминации противоречиво отношение е причината поддръжниците на хомосексуализма да атакуват с обвинения за фарисейско лицемерие, непоследователна закостенялост, авторитарно желание за запазване на статуквото и т.н. Такива обвинения често имат фактически основания, макар и да са фундаментално неверни, и да загърбват същността на въпроса.

Ричард Джон Нюхаус има кратки бележки по повод на “Инструкция”-та. Той определено е по-наясно от мен с контекстта в рамките на римокатолическата църква. Обърнете внимание на този чудесен сайт с информация за Нюхаус и връзки към негови статии и книги! А тук може да придобиете по-добра представа за новия папа и неговия кръг от съмишленици – богословски задълбочени и активни в обществото католици.

Извори за по-задълбочено изследване:


Тази публикация е част от рубриката Като стана дума…, в която публикувам свои коментари по актуални въпроси. Повече за рубриките в сайта може да прочетете тук.